Лора Лей - Да обичаш Порода

Навеждайки се още по-ниско, тя влезе бавно в пещерата, мъркайки тихо, щом чу предупредителното съскане на майката пума. Хармъни влезе в пещерата, докато лъвицата се оттегли назад в сенките. Двете малки заоглеждаха Хармъни с интерес, докато кехлибарените очи на майка им се присвиха, докато вдишваше внимателно аромата на Хармъни.

Тогава от гърлото на пумата се изтръгна приветствено дрезгаво ръмжене. Миризмата на Хармъни бе част от тази пещера, а пантерата бе същата, която обитаваше това скривалище през последните пет години. Тя бе отглеждала малките си тук, бе ловувала.

— Да, с теб сме стари приятелки, нали? — промърмори Хармъни, думите почти се изгубиха под лекото мъркане, което издаваше, за да общува с пумата. — Дойдох да взема това, което е моя. Нищо повече.

Заставайки на колене, за да не плаши голямата котка, Хармъни посегна към процепа в стената на пещерата, който бе скрит в дълбоките сенки. Кутия все още бе там, студена на допир и покрита с прах от годините, през която е седяла скрита.

Изваждайки я, тя се подготви да се обърне, само за да се озове пред две игриви котета, малките им лапички посягаха към ухото й, докато от гърдите им се откъсваха котешки звуци.

Майката се изправи на крака, но остана да ги наблюдава от безопасно разстояние. Внимателно Хармъни посегна и погали мъжкото коте по коремчето, когато то захапа ръкавицата на китката й.

Усмивка изкриви устните й, когато сестричката му изръмжа и бутна братчето си, завиждайки му. Докато котетата се занимаваха едно с друго, Хармъни започна бавно да се оттегля назад. Погледа й се насочи към майката лъвица, когато тя вдигна глава и присви очи към входа на пещерата.

— Знам — прошепна болезнено Хармъни. — Те ме чакат отвън, нали?

Сълзи изпълниха очите й и тя притисна свободната си ръка, защитнически към корема си, а пантерата насочи погледа си към нея.

— Остани тук. Без значение какво ще стане — прошепна тя. — Пази бебетата си. Заради мен.

Тя скочи на крака, щом чу първите изстрели, главата й се обърна към входа, а страхът сграбчи сърцето й в силната си хватка. Ланс бе навън и сам.

Обръщайки се, Хармъни изтича към входа. Оръжието й напусна кобура си, в мига, в който тя преметна кожения ремък на кутията през рамото си, подсигурявайки я на гърба си, за да освободи ръцете си.

— Ланс. — Тя се изтърколи от пещерата, вдигайки облаци прах, докато се приютяваше зад една скала.

Копелетата се бяха приближили към тях, движейки се срещу вятъра, което обясняваше защо не ги бе подушила, а само бе усетила присъствието им. Господи, трябваше да последва собствените си инстинкти, вместо да слуша Ланс.

— Стой долу. Те са на дванадесет часа и на три часа — проехтя гласът му от слушалката, която бе оставила да виси до ухото й. — Има поне дузина, които стрелят по нас.

Той се движеше. Вече не бе зад нея, а пред нея. Промъквайки се между камъните и падналите дървета, Хармъни стреляше по посока на светлините, на оръжията, които индикираха къде се намират нападателите им.

Можеше да са повече от половин дузина. Стреляйки, тя огласи нощта. Знаеше, че най-добрият им шанс е да слязат от планината и да се махнат от това място. Да останат и да се бият, нямаше да ги доведе до никъде. Превъзхождаха ги числено и вероятно имаха повече оръжия от тях.

Тя чу разярен болезнен вик и устните й се свиха доволно, карайки я да погледне назад към проблясъците от автоматичните оръжия вдясно на нея. Нощта избухна от насилието ехтящо около нея.

— Трябва да слезем от планината — извика тя в свръзката си. — Тук не е подходящо място да се скрием. В града ще намерим повече места и шанса да ни заловят ще е по-малък.

— Махай се от тук — заповяда й Ланс. — Аз съм след теб.

В този миг тя го чу в гласа му, помириса го във въздуха. Той я лъжеше. Той не бе просто уклончив, което щеше да е по-трудно за засичане. Той нямаше намерение да я последва.

— Какво си направил? — изпищя тя в свръзката, а кръвта във вените й се вледени от ужас. — Тръгвай, ще те прикривам на шест часа. Не се ебавай с мен, Ланс.

Тя чу проклятията му.

— Хармъни. Тръгвай. — В гласът му ясно се долавяше твърдата заповед. Както и съжалението му. Той нямаше да излезе жив от тази гора.

Хармъни почувства как ужаса обхваща тялото й, отслабва я, карайки я почти да се срине на колене заради нуждата да изкрещи. Бяха обградени, стреляха по тях с автоматични оръжия и тя знаеше, че с всяка изминала секунда шансовете им да се измъкнат намаляват.