Лора Лей - Да обичаш Порода

Още една заслепяваща вълна на удоволствие помете тялото й, разтърсвайки я до полуда, издигайки я все по-нагоре и по-нагоре, доверявайки се на Ланс, че ще я улови, когато падне.

Доверие. Когато последната вълна разтърси тялото й, тя се отпусна под него, изтощението я изтръгна от сладката омая обзела ума й. Да, тя се доверяваше на Ланс, но дали той й имаше доверие?

Хармъни бе живяла в тези планини с месеци през последните десет години. Беше правила лагер тук, беше ги използвала за база и бе научила всяко кътче, което криеше тази земя.

Познаваше всяко дърво, всеки вековен камък и всеки обитател на тези гори.

Совите, които ги наблюдаваха, не изкрещяха любопитно, щом минаха покрай тях; опосумите, които ги наблюдаваха под скалните блокове, не издадоха предупредителни шумове; миещите мечки, търсещи храна под падналото дърво, не ги забелязаха.

Ланс споделяше миризмата й и по тази причина той бе приет тук, тъй като Хармъни бе една от тях — нито хищник, нито плячка — просто част от земята, на която те бяха родени, уханието на планината бе станало част от съществото й.

Тя не чу нищо необичайно, докато приближаваха към бърлогата на пумата, не долови необичаен аромат, и все пак косъмчетата на тила й настръхнаха.

— Чувстваш ли го? — Тя се постара гласът й да бъде чут единствено от мъжа, коленичил до нея.

— В безопасност си. — Увереността в гласа му не успя да прогони страховете й.

Тя щеше да извърви много повече километри, ако той не я побутваше постоянно. Ланс бе непоклатим, доминантността, която само бе зърнала, докато бяха в Броукен Бът, сега се проявяваше в пълната си сила. Това би трябвало да потисне собствената й независимост, собствената й сила, но вместо това ги подсилваше. Само ако можеше да се отърве от това напрежение в тила си. Първичното осъзнаване, че нещо се случва, че нещо не е напълно наред в цялата тази рискована ситуация. Освен това не можеше да се отърси от чувството, че Ланс крие нещо от нея. Мъжът, който, докато бяха в Броукен Бът, я бе уверил, че това е нейният свят и че ще я следва, бе решил да промени правилата.

Не че по някакъв начин, не я следваше. Правеше го. Поне отчасти. Той прикриваше гърба й, позволявайки й да ги води навътре в гората, въпреки че инстинктите й крещяха да се обърне и да се махне от там.

Оглеждайки отново района, тя не успя да засече никакви форми на живот, освен тези в природата. Поемайки си дълбоко въздух, тя се изправи, напрягайки се, докато вървеше по каменните блокове обграждащи планината и криещи малката пещера, където бе скрила кутията с информацията и файловете.

Нощта бе оцветена в механичнозелено, червено и виолетово, от очилата за нощно виждане, които бяха сложили преди да влязат сред дивата природа. Нощите никога не бяха спокойни. Притаен в сенките, един вълк наблюдаваше преминаването й, а кехлибарените му очи се присвиха подозрително, въпреки че им позволи да преминат покрай него.

Хармъни бе наясно, че Ланс е плътно зад нея, а автоматичната пушка, която носеше, бе заредена и готова за употреба. Когато тръгнаха пеша, той бе свалил предпазителя, вероятно надявайки се, че тя няма да чуе тихото плъзване на метал върху метал. Но тя го чу.

Той не бе толкова уверен, колкото се опитваше да я убеди. Ланс можеше да почувства вибриращата опасност и тя бе сигурна, че лекият бриз, който преминаваше около тях, му носи много повече информация от тази, което бе споделил с нея.

Половин час по-късно стигнаха до неравно парче земя и заобикаляйки тичащите около тях мишки, те тръгнаха към разпръснатите камъни и разлистени храсти, които криеха входа на пещерата.

Тя повдигна ръка, давайки знак, че смята да спре, преди да влезе в малката пещера. Поглеждайки нагоре, тя огледа дърветата, планинските растения, трепетликите и белият смърч, който растеше наоколо.

— Свършвай с това, Хармъни. — Гласът на Ланс бе тих и твърд. — Ще те прикривам от тук.

Тя прехапа несигурно устни.

— Сигурен ли си?

— Вятърът е сигурен, скъпа. — Той издиша бавно зад нея. — Това е твоето място. Отивай.

Отивай. Последната дума бе команда, която я принуди да действа. Навеждайки се, тя премина през периметъра, а раменете й се стегнаха напрегнато, докато се промъкваше в сенките. Не че сенките щяха да й помогнат особено, ако ги наблюдаваше някой Койот. Дори и хората можеха да имат уред за нощно виждане като нейният. Нощта вече не бе толкова безопасна, както бе преди, за съществата в гората.