Лора Лей - Да обичаш Порода

Хармъни го познаваше. Той бе едно от онези фанатични копелета, които се бяха присъединили към Алонзо. Алонзо също щеше да плати за това. Господ да й е на помощ, ако Ланс умреше, те всички щяха да платят.

Тя хвърли пистолета, заставайки на колене, преди да метне настрани и кутията с информацията, която бе важно да спаси. Хармъни нямаше идея къде падна и не я бе грижа.

Ръцете й зашариха по гърдите на Ланс, вече не я бе грижа кой стреля по нея. Нямаше значение. Смъртта бе за предпочитане пред ужаса и агонията, които в момента разкъсваха ума й.

Никоя болка не можеше да бъде и на половина толкова силна. Никакъв ужас не би могъл да се сравни с това да погледне в тъмните очи на Ланс, след като свали очилата за нощно виждане, и да види знанието, стаено в дълбините им.

— Не… — Викът й се сля с далечния вой на вятъра, звуците експлодираха около нея, а в ушите й отекна силно бръмчене.

Нищо от това не бе от значение.

— Шшш… — Лицето на Ланс се изкриви от болка, когато тя опита да спре кървенето от гърдите му. Можеше да го почувства по пръстите си, копринен и горещ, животът се оттичаше от него, изливайки се върху ръцете й.

— Не. Не. Не. О, боже! Не ме оставяй. Не ме оставяй. — Тя плачеше. Хармъни чувстваше как сълзи се стичат по лицето й, докато гледаше как отстрани на едното му око бавно потече една сълза.

— Така трябва — прошепна той дрезгаво. — Знаех, че така трябва да стане.

Около тях отекнаха викове. Стрелба. Чу се звук на мотор. Тя не знаеше какво се случва, но не я бе грижа.

— Не ме оставяй. — Тя се задушаваше само от мисълта да живее без него. Да бъде сама. — Моля те, Господи. Ланс. Моля те.

Лицето му се изкриви от болка, а в стомаха й се настани ледена буца, когато осъзна, че всичко това е по нейна вина.

Все пак тя го бе убила.

— Ще те последвам — изплака тя. — Точно както се заклех, ще те последвам.

— Не… живей свободна… — Изражението му отново се сгърчи от болка.

— Ще те последвам — изпищя тя. — Ти ме накара да ме е грижа. Ти ме накара да чувствам, проклет да си. Няма да живея без теб. Не мога да живея без теб.

Тя се премести да докосне лицето му, в мига, в който две силни ръце сграбчиха раменете й, и я издърпаха от него.

Вбесена, подивяла, тя започна да се бори, виждайки че сенките се приближават към тях. Смъртта го взимаше, отскубвайки я от него, за да може да изтръгне душата от тялото му. Нейната цена. Това бе цената за невинните животи, които бе отнела като дете. Сега трябваше да плати.

— Вземи мен — изпищя тя, борейки се с ръцете, които я държаха, борейки се да сдържи плача си. — Вземи мен. Убий ме. Не го взимай. Моля те… моля те…

Тя едва усети плесницата по лицето си, но много добре разпозна гласа, който изкрещя в ухото й.

— Хармъни, мамка му, остави ни да му помогнем.

Джонас!

Сенките изчезнаха и изведнъж светлината от хеликоптера освети измъченото му изражение.

— Готов е. Да излитаме.

Тя се завъртя, за да погледне назад. Рул, Мерк и Лоу, стояха защитнически около Елиана и двете породи, които вдигнаха носилката, на която бе положен Ланс.

Тя се отскубна от хватката на Джонас.

— Мърдай! — Той я сграбчи отново за ръката и я задърпа към хеликоптера. — Още от тези копелета се изкачват по планината, за да се доберат до теб.

Тя се дръпна, поглеждайки назад, докато останалите бързаха напред. Някакво шесто чувство я накара да погледне натам. Дейн излезе от сенките, лицето му бе покрито с кал и мръсотия, а изражението му бе гневно. Загрижено.

Ланс щеше да й бъде отнет заради това. Заради миналото, което не искаше да умре, и заради бъдещето, което никога не е било предназначено за нея. Защото тя бе слаба, защото я бе грижа повече за останалите, отколкото я бе грижа за него. Тя гледаше как Дейн се оттегля отново в сенките, миг преди да се наведе и да вдигне кутията, която тя бе захвърлила настрани.

Вървейки с Джонас, тя обърна гръб на Дейн, оставяйки последната връзка с миналото й да се скъса. Джонас искаше Дейн и знаеше, че мъжът е там. Но бе избрал да спаси Ланс. Сега Ланс бе най-важен.

— Давай. Давай. — Джонас почти я хвърли в хеликоптера, докато тя се препъваше и крещеше, опитвайки се да се добере до Ланс.

— Дръж го, Хармъни — извика Елиана, грабвайки ръцете й и поставяйки ги на главата му, докато я гледаше в очите. — Не го пускай. Говори му. Лошо е. Много лошо. Бори се за него, Хармъни.

Очите му бяха отворени, но замъглени, шокирани. Тя държеше главата му и плачеше, шепнейки му единствените думи, които знаеше, че имат най-голямо значение.