Лора Лей - Да обичаш Порода

Присвивайки очи, тя погледна към светлината от автоматичните оръжия и гледайки през очилата си за нощно виждане, тя стреля, удряйки този, който не бе достатъчно бърз да се отмести, само за да бъде заменен от друг нападател. Трябваше да знае, че това е капан. По дяволите, не биваше да обръща гръб на инстинктите си.

— Няма да тръгна без теб, Ланс. Идвай. Махаме се от тук още сега.

— Казах да тръгваш. — Гласът му бе твърд и заповеднически. Тя почти можеше да почувства силата и топлината му. Нямаше да може да живее, ако не ги почувства отново.

— Нямаме много време. — Тя можеше да чуе сълзите в гласа си, накъсаната молба, която никога не бе изричала. — Домъкни си задника тук. Ще те прикривам…

— Обичам те, Хармъни.

— Не! Проклето копеле, не ми го причинявай.

Хармъни се почувства така, сякаш се движи на бавни обороти. Бяха ги обградили прекалено много и се приближаваха, въпреки че ги обстрелваха и въпреки враговете, които изстрелите й покосяваха. Ако не тръгнеха, и то веднага, и двамата щяха да умрат.

Ланс също стреляше по нападателите им, но стоеше на едно място, пазейки пътят им за бягство отворен.

— Ланс, и двамата можем да се измъкнем — изкрещя тя по свръзката. — Няма да тръгна сама.

— Върви. Веднага. — Гласът му бе свиреп, заповеднически. — Отиди в Ийст Парт. Дейн ще те намери…

— Не. — Беше принудена да се оттегли назад, търсейки място, където да се прикрие, преди отново да започне да стреля.

Ланс бе прекалено далеч от нея. Трябваше да се добере до него. Господ й бе свидетел, щеше да го направи. Той не можеше да я остави сама. Не и сега. Сега не можеше да бъде сама.

Ледена тръпка премина през тялото й, докато скъсяваше дистанцията помежду им. Сега нападателите им бяха по-малко.

Имаше миниатюрен шанс, ако са двамата заедно, да успеят.

Нямаше да е лесно. Между тях имаше повече от седемдесет метра, а по пътят имаше малко места да се прикрие, но достатъчно. Вероятно щяха да бъдат достатъчно.

— Тръгвай, скъпа. Махай се от тук. — Гласът на Ланс бе спокоен и търпелив. — Аз ще ги държа далеч от теб.

— Приготви се, идвам при теб…

— Не!

— Проклет да си. Или ще живеем заедно или заедно ще умрем. Сам избери.

Ланс вдиша дълбоко. Знаеше, че ще стане така. Знаеше го. Бе чул собствената си смърт, понесена от вятъра, бе чул, че това е цената, която трябва да плати и бе готов да го стори. Хармъни щеше да му липсва. Дори в смъртта, тя щеше да му липсва.

Той повдигна глава и очите му се присвиха зад очилата за нощно виждане, докато чакаше това, което знаеше, че се задава. Докато пътуваха към Колорадо, не се зачуди за това, което следваше. Нищо на този свят не идваше без цена. Животът и щастието на жена му и детето му си струваха той да жертва собствения си живот.

Прикривайки Хармъни, той се измъкна от защитата на скалния блок, зад който бе застанал, ставайки открита мишена за врага. Цената на свободата й бе неговата кръв. Тя щеше да бъде в безопасност.

Ветровете му бяха дали това обещание и кръвта му щеше да бъде пролята.

Безценният й Дейн щеше да я скрие, нея и детето, което двамата с Ланс бяха създали. Те щяха да бъдат защитени и само това имаше значение. Той може и да не разбираше цената, която ветровете поискаха за свободата й, за живота й, но нямаше да им я откаже.

Ланс можеше да чуе вятъра, извиващ се през планината, изисквайки кръвта му по начин, който не можеше да игнорира. И в този миг разбра защо. Докато Хармъни приближаваше, за да го спаси, висок русокос мъж излезе от сенките, а лицето му бе изкривено в маниакална усмивка. Копелето излезе от скривалището си, насочи оръжието си към нея и лицето му се изкриви от ярост, когато започна да стреля.

Ланс се хвърли пред Хармъни, знаейки, че в мига, в който куршума напусне пълнителя, ще се забие в нечие тяло. По-добре да е в неговите гърди, вместо в нейните. По-добре в неговото сърце, вместо в това, което никога не бе познало свободата, което никога не бе познало любовта. Ветровете бяха дали обещание в замяна на жертвата му. Смехът на детето му, свободата на жена му. Те щяха да оцелеят.

Хармъни усети удара на тялото на Ланс срещу своето, когато паднаха на земята. Знаеше. Погледа й се насочи към гърдите му и във въздуха отекна рева й. Вбесен женски писък, който се смеси с рева на пумата.

— Копеле! — Тя вдигна пистолета, пръста й натисна спусъка и куршума полетя към целта си. — Ти болно, извратено копеле!

Тя видя как очите му се разшириха шокирано, сякаш той бе вярвал, че не може да умре. Сякаш имаше правото да живее, за да унищожи това, което й принадлежеше.