Лора Лей - Да обичаш Порода

Очите му се присвиха, а изражението му стана каменно.

— Аз те спасих. — Устните й се извиха подигравателно. — А теб така и не те бе грижа, нали, Джонас? Никога не си го и подозирал.

— Започна да ме е грижа, когато узнах истината — каза тихо той, а стоманеносивите му очи бяха потъмнели. — Всичко, което ми трябваше, беше истината, Хармъни, а ти я скри от мен. Защо, малка сестричке, не дойде при мен, след като избягахме, а продължи да бягаш и да се криеш от мен?

Устните й се свиха болезнено.

— Защото трябваше да ми се довериш. Какво можех да дам на някой, който винаги изисква доказателство? Къде започва доверието, Джонас?

Вратите на асансьора се отвориха, а главата на Хармъни започна да пулсира от мислите за годините, които се простираха след нея. За какво бе искала да го спаси?

Отдръпвайки се от докосването му, тя излезе от асансьора, изтривайки сълзите от лицето си, без да се замисли, че ръцете й бяха целите в кръв и сега тази кръв бе размазана по бледото й лице. Тя вървеше сковано, а погледа й бе насочен към вратите отвъд чакалнята, към която я водеше Джонас.

Тя можеше да чуе гласа на Ели, мърморенето на екипа от хирурзи и сестри, шума на животоподдържащата система. Това, което се казваше около нея, бе без никакво значение. Тя скръсти ръце на гърдите си и се облегна до стената, точно до вратата на операционната, борейки се да се държи за единствената връзка, която й бе останала с Ланс.

Той бе душата й. Как не бе осъзнала, че той е станал душата й за толкова кратко време? Че всички бариери, които бе издигнала, се бяха срутили под докосването му? Как бе пропуснала това?

Тя сведе глава, усещайки загубата на твърдото ледено ядро, което й бе помагало да преодолява всеки ден. Преди Ланс никога не бе имала мечти. Не бе имала надежди или страхове. Ежедневно се бе борила да оцелее, да върши това, което бе вършила толкова дълго. Беше спасила Джонас и чакаше времето й да изтече.

А тогава какво?

Хармъни осъзна, че не е имала никакви планове за след това. Десет години бе оцелявала с една-единствена крайна цел и се бе борила безмилостно за нея. Сама.

През нощите бе убивала, а през дните се бе борила да заспи, преследвана от кошмарите си, и през цялото това време тя бе знаела, че няма планове за времето, когато осъществи целта си. Щеше да е мъртва. Вероятно. Щеше да отнеме доста време на враговете й да я заловят. Но вероятно щяха да я убият.

И може би така щеше да е най-добре. Ако бе умряла по-рано, Ланс никога нямаше да трябва да се жертва по този начин.

Какво бе направила? Тихи ридания разтърсиха тялото й, докато се опитваше да се справи с болката.

— Няма да успеем.

Хармъни усети как сърцето й застива, чувайки думите на Ели от операционната.

— Раната е твърде сериозна…

— Кървенето се усилва…

— Кръвното налягане спада…

— Няма да успеем да затворим раната достатъчно бързо…

— Кръвното налягане е на критичния минимум…

Силният звук от сърдечния монитор, отчитащ права черта, накара силен агонизиращ писък да се откъсне от гърлото на Хармъни.

Ланс почувства ветровете. Те шепнеха около тялото му, докато стоеше под горещото пустинно слънце, ръцете му бяха разперени широко настрани, с глава вдигната нагоре, докато усещаше нежната ласка. Напомняше му на Хармъни. Уханието й се носеше във въздуха, орлови нокти и роза, той почти можеше да усети нежното деликатно докосване на целувките й.

Той умираше. Можеше да почувства студа, сковаващ тялото му, борейки се с топлината на слънцето, и съжалението изпълни всяка част от съществото му.

Тогава той чу смеха на сина му и нежният глас на Хармъни, която го викаше. В тона й не се долавяше страх, имаше веселие, задоволство, майчини звуци, които винаги толкова бе обичал да чува от майка си.

Хармъни беше в безопасност. Нямаше как да съжалява заради нейната безопасност. Съжаляваше само, че не е там, за да държи ръката й. Никога нямаше да вкуси смеха й, никога нямаше да притисне детето си до гърдите. Никога нямаше да види щастието на жена си.

— Цената бе платена. Беше пролята кръв. Твоят живот за нейният. — Той чу нежния утешителен шепот на вятъра. — Завръщането ти сега зависи единствено от собствената ти воля.

Очите му се отвориха. Вятъра се вихреше пред него — трептящ, цветен, блестящ под ярките лъчи на слънцето. Силата му бе почти заслепяваща, пълна с горещина и шепнеща обещания, които разтърсиха цялото му същество.