Сара Шепард - Потрес

— Ами всъщност винаги съм си падал по молците. — Айзък протегна ръка и си взе парче калмар. — Знаеш ли, че могат да виждат ултравиолетовата светлина? И че могат да надушат партньора си от разстояние седем мили?

— Сериозно? — Емили направи физиономия.

Айзък кимна.

— Винаги съм смятал, че молците са много красиви, но никой не им обръща внимание така, както на пеперудите. Те като че ли са… забравени.

Това беше типично в негов стил, произнесено с чувство и замечтаност, и същевременно леко откачено. Емили беше забравила за тази негова черта.

Беше забравила и колко е сладък. Връхлетя я неочакван копнеж. В този миг в главата й прогърмя глас, който я върна в действителността. „Ти роди детето му. Кажи му.“ Тя леко притисна зъбците на вилицата към дланта си.

Появи се сервитьорката.

— Успяхте ли да разгледате менюто?

Емили погледна надолу, изпълнена с облекчение, че са ги прекъснали. Поръча си спагети специал, а Айзък поиска телешко с пармезан. Когато сервитьорката затвори бележника си и се отдалечи, смелостта бе напуснала Емили. Тя зададе още няколко въпроса на Айзък за него — как върви училището, колко концерта са изнесли, какви са плановете му за лятната ваканция. После му разказа повече за университета, за пътешествието, на което заминава след няколко седмици и как смята да си намери работа за през лятото. През повечето време разговорът вървеше гладко и с лекота, и преди Емили да се усети, в чинията бяха останали само няколко парчета калмари. Беше забравила колко леко се говори с Айзък, как той се засмива на точните места в историята. Тя сви юмруци. Може би нямаше да е трудно.

— Как е семейството ти? — попита Айзък, когато сервитьорката донесе поръчката.

— Ами нали знаеш. — Емили сви равнодушно рамене. — Все същото. Мама продължава да помага в църквата. Тя е най-добра приятелка с отец Флеминг. Онзи ден ме накара да се видя с него.

— Наистина ли? И защо?

Емили напълни устата си със спагети, за да не се налага да отговаря. „Кажи му. Длъжна си.“ И въпреки това не можеше да произнесе нищо.

Сигурно се бе забавила твърде дълго с отговора, защото Айзък се прокашля.

— А по-голямата ти сестра добре ли е? Как й беше името… Карълайн?

Острата миризма на сос Алфредо я удари в носа и стомахът й се преобърна.

— Добре е.

— Къде учи?

— В Станфърд.

— Харесва ли й?

— Така мисля.

Всъщност нямаше представа. След като почти осемнайсет години двете бяха делили една стая, от миналото лято Карълайн избягваше да разговаря със сестра си. Когато разбра, че е бременна, Емили не знаеше към кого да се обърне, но тъй като Карълайн прекарваше лятото във Филаделфия, тя изглеждаше най-добрата възможност. Емили си помисли, че тя ще постъпи като истинска сестра и ще й помогне, но макар Карълайн да й позволи да отседне при нея, тя никога не я остави да забрави за разочарованието и отвращението й. Никога не попита Емили как се чувства. Никога не се поинтересува от резултатите от последния ултразвук. Дори не попита кой е бащата. Когато Емили научи, че трябва да си назначи ден за секцио, защото бебето бе разположено напречно, тя се обади на Карълайн и веднага й каза. Единствените думи на Карълайн бяха: „Чух, че възстановяването след секцио е много трудно.“ Емили не посмя да й каже за опитите си да намери осиновители. Нито й призна за предложението на Гейл да й даде петдесет хиляди долара или за посещението си в огромната й къща в Ню Джърси, за да прибере чека. Гейл я гледаше така, сякаш бе експонат в бутилка. А когато Емили прибра чека в джоба си, тя се почувства омърсена.

Каролин не я подкрепи, но може би Айзък щеше да го направи, ако Емили му беше дала шанс.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Айзък, трябва да говоря за нещо с теб.

Той кимна.

— Да, нали го спомена в есемеса. Какво има?

Емили остави вилицата си на масата. Сърцето й се блъскаше в гърдите. Започва се .

— Ами…

— Какво правите тук?

Емили рязко вдигна глава. Над главите им се беше надвесила майката на Айзък, облечена в сивкавосин костюм от осемдесетте — и то не от хубавите. Погледът на госпожа Колбърт отскочи от Айзък към Емили, а след това отново към Айзък и изражението на лицето й премина от раздразнение към гняв.

— Каза ми, че излизаш на вечеря с момчетата от групата — изсъска госпожа Колбърт, сбърчила вежди. — Не с… нея .

— Престани, мамо — рече предупредително Айзък. — Знам, че ако ти бях казал, че ще се видя с Емили, ще полудееш. Тя е добър човек — не разбирам как не го виждаш. И вечерята е много приятна, наваксваме си за пропуснатото време.