Сара Шепард - Потрес

Двамата поговориха още известно време за това как Емили е издържала бременността си, как е преминало възстановяването й и какви са плановете й за университета. Когато органистът се впусна в една дълга, монотонна вариация на Канон в ре мажор , айфонът на отец Флеминг иззвъня. Той й се усмихна мило.

— Боя се, че ще трябва да те оставя, Емили. Имам среща с църковния борд след десетина минути. Смяташ ли, че ще се оправиш?

Емили сви рамене.

— Сигурно.

Той се изправи, потупа я по рамото и я поведе към изхода. Когато стигнаха до средата на коридора, той се обърна към нея и я погледна.

— Не е нужно да ти казвам, че всичко, което сподели, ще си остане между нас — рече тихо той. — И все пак съм сигурен, че ще постъпиш както е редно.

Емили кимна мълчаливо, питаше се кое ли е редното нещо. Отново се замисли за Айзък. На срещата на господин Мерин той се бе държал много мило. Може би отец Флеминг беше прав. Може би трябваше да му каже. Все пак бебето беше и негово.

С разтуптяно сърце Емили извади телефона си и написа есемес на Айзък.

Трябва да поговорим за нещо. Можем ли да се срещнем утре?

И преди да успее да размисли, натисна бутона за изпращане.

Няколко часа по-късно Ариа седеше в кухнята на Байрън и Мередит, а на масата пред нея лежеше лаптопът й. На екрана се появи прозорче със съобщение от Емили. „Нещо ново?“

Очевидно Емили искаше да знае дали Ариа е получила ново послание от А. „Не — написа тя. — Все още не съм получила нищо.“ Надяваше се така да си остане. Що се отнасяше до нея, тя не знаеше нищо интересно за господин Кан. А. нямаше никаква причина да я измъчва. Тайната му щеше да остане погребана завинаги.

„Уговорката за събота остава ли?“, написа Емили.

На Ариа й трябваха няколко секунди, за да си спомни, че Емили я беше помолила да отиде с нея на оглед в къщата на „Шип лейн“. „Разбира се.“

Входната врата се затръшна, разнесе се дрънченето на пуснатите в купата ключове и гласът на Мередит, която говореше гальовно на Лола. Тя влезе в кухнята и грабна бутилка минерална вода от хладилника. Беше облечена в тесни панталони и раздърпан бял суичър, а под мишницата си беше пъхнала навито на руло килимче за йога. Тъмната й коса беше вързана на опашка, бузите й пламтяха и тя изглеждаше успокоена.

Лола висеше в слинга на гърдите й и спеше дълбоко.

— Уф, изгубила съм форма — изпъшка Мередит и завъртя очи. — Може би избързах с връщането на работа. Днес не можах да направя дори стойка на ръце.

— Аз никога не съм можела да правя стойка — рече Ариа, свивайки рамене.

— Ако искаш, ще те науча — предложи Мередит.

— Съжалявам, не си падам особено по йогата — отвърна Ариа. Последното нещо, от което имаше нужда, бе Мередит да я учи на нещо.

Жената остави бутилката с вода на масата и си прочисти гърлото.

— Наистина оценявам това, че отиде до магазина вместо мен.

Ариа изсумтя, загледана в абстрактната картина на Злата вещица от Запада, която Мередит бе донесла от стария си апартамент. Ако не беше глупавата й вечеря, Ариа може би никога нямаше да открие ужасната тайна на господин Кан. Не можеше да не я обвинява поне малко за това.

— Освен това съжалявам… за повода за вечерята. — Гласът на Мередит се пречупи.

В първия момент Ариа настръхна, но след това осъзна, че всъщност има нещо, за което би искала да попита Мередит.

— Когато с баща ми ходехте, ти каза ли на някого за това?

Мередит се вцепени. След минута намести слинга на гърдите си, за да може Лола да се чувства по-добре.

— Не — отвърна тихо тя. — Не можех. В началото баща ти ми беше преподавател — не исках да го уволнят. Едва когато заминахте за Исландия и аз си помислих, че всичко е приключило, тогава казах на мама. Тя страшно ми се ядоса. Мислеше, че е ужасно от моя страна да се захващам с женен мъж.

Ариа гледаше изненадано в пода. Тя си мислеше, че Мередит се беше похвалила на всичките си приятели със своя по-възрастен приятел учител, че заедно се бяха присмивали на семейството, което е разрушила, и тихичко е злорадствала над това каква глупачка е Ила, щом не е заподозряна какво става.

— Когато се върнахте от Исландия, с баща ти отново започнахме да излизаме, но не посмях да кажа на мама какво става — продължи Мередит. — Притеснявах се да не каже на някого или да ме осъди твърде сурово. Знаех, че постъпвам грешно.

Ариа прокара пръсти по плетената подложка. Изненадата й нарастваше.