Сара Шепард - Потрес

Телефонът й изпиука и когато погледна екрана, Емили видя сигнал от Гугъл за нов материал за Табита Кларк. Тя пропускаше голяма част от новините за Табита — те й носеха много болезнени спомени, — но тъй като бе нервна и се чудеше къде да си дене ръцете, впери поглед в екрана.

Сигналът се отнасяше до стената със съобщения във възпоменателната страница на Табита Кларк. Тук имаше предимно снимки на Табита и нейните приятели. Един клип от абитуриентски бал показваше Табита в лилава сатенена рокля, златния й ланец проблясваше под светлините на диско кълбото, докато тя танцуваше с приятеля си, симпатяга с доста дълга кестенява коса и ясни зелени очи, под звуците на песен на Кристина Агилера. Имаше няколко съболезнователни послания от приятели и доста гневни изказвания, че курортът „Скалите“ трябва да бъде затворен. Но погледът на Емили бе привлечен от последната публикация:

Бащата на Табита трябва да поиска аутопсия. Според мен тя не е умряла от свръхдоза алкохол.

Емили усети как я побиват тръпки. Покрай драматичните събития с бебето и Гейл, беше позабравила за другата ужасна тайна, която бе известна на А. Затвори очи и отново видя снимката, която А. бе изпратил на телефона на Спенсър — тялото на Табита, изкривено и потрошено на пясъка, след като я бяха бутнали от покрива.

— Емили! Насам!

Айзък седеше в едно сепаре в ъгъла и пред него имаше чиния с пържени калмари. Косата му бе отметната назад и той бе облякъл синя тениска, която подчертаваше сапфирените му очи.

— Здрасти! — извика той, като й махна с ръка да се приближи.

В стомаха й запърхаха пеперуда и тя бързо пъхна телефона в чантата си. После погледна към зелената си вълнена пола, която бе измъкнала от гардероба. Наистина ли смяташе да каже на Айзък истината? Цял следобед, вместо да внимава в часовете по литература, математика и биология тя репетираше как да му поднесе новината. „Нали помниш, че миналата година правихме секс? Ами той, ъ-ъ-ъ… даде траен резултат.“

На всичкото отгоре Айзък изглеждаше толкова щастлив , сякаш умираше от радост, че тя се е появила. Това щеше да го съсипе. И все пак трябваше да му каже нещо. Длъжна беше. Със сигурност не искаше А. пръв да му поднесе новината.

Ръцете й трепереха, докато се промъкваше между масите и успешно избегна сблъсъка с една сервитьорка, която носеше поднос с тирамису. Когато се приближи до него, Айзък се надигна от мястото си.

— Поръчах калмари. Дано ти харесат. Много ги харесваше преди, когато… нали знаеш. — Думите му прозвучаха нервно.

— Все още обичам калмари. — Емили се отпусна на мекия кожен стол.

Айзък докосна ръката й, после се отдръпна, може би притеснен, че прибързва.

— Плуваш ли все още?

Емили кимна.

— Спечелих стипендия за Университета на Северна Каролина.

— Сериозно? — Айзък грейна. — Това е страхотно! Поздравления.

— Благодаря — отвърна Емили. — Ти реши ли къде ще учиш? — Тя протегна ръка и си взе парче калмар от чинията. Панировката му беше превъзходна, а сосът за топене беше гъст и пикантен.

Айзък сви рамене.

— Иска ми се да отида в „Джулиард“, но накрая сигурно ще се примиря с Холис.

— Кой знае. Ти си достатъчно талантлив за „Джулиард“. — Емили се сети за концерта на групата му. Гласът му бе богат и плътен, напомняше много на вокалиста на „Колдплей“. Много момичета припадаха по него; Емили се изуми, когато той избра нея.

Айзък отпи от газираната си вода.

— Не. Дори не кандидатствах. Страх ме беше да се явя на прослушването. Сигурно щях да откача на сцената.

— И откога откачаш на сцената? — попита изненадано Емили. — Толкова много ли си се променил?

— Ужасно. — Айзък подпря брадичката си с ръце и й се усмихна.

— Е, може би наистина е така. — Емили посочи татуировката на врата му. — Нямам спомени да си падаш по татуировките.

Айзък погледна надолу.

— Направих си я като навърших осемнайсет. Всички в групата решихме да го направим, но в последната минута ги хвана шубето. Само аз не отстъпих.

— Болеше ли?

— Да, но издържах.

— Може ли да я видя?

— Разбира се. — Айзък дръпна надолу тениската си, разкривайки черната рисунка, която приличаше на грамаден абстрактен молец.

— Леле! — извика Емили. — Гигантска е!

— Да. — Айзък отново я скри. — Искаше ми се нещо значимо.

Прииска й се да докосне онази част, която все още се виждаше, но се възпря. Може би това щеше да остави погрешно впечатление у него.

— Нещо специално ли означава?