Сара Шепард: Потрес

Извършвали ли сте някога нещо толкова срамно, толкова стряскащо, толкова нетипично за вас , че чак да ви се прииска да изчезнете? Може би цяло лято сте се крили в стаята си, ужасени дотолкова, че да ви е страх да си покажете лицето навън? Може би сте умолявали родителите си да ви позволят да се прехвърлите в друго училище. А може би родителите ви не са знаели за вашата тайна — скрили сте я дори от тях. Страхували ли сте се, че само като ви погледнат, ще разберат, че сте направили нещо ужасно.

Едно красиво момиче от Роузууд цели девет дълги месеца криеше в себе си тайната. Тя избяга от всичко и всеки — освен от трите си най-добри приятелки. Когато всичко свърши, те се заклеха да не я разкриват пред никого.

Но това е Роузууд. А в Роузууд единственият начин да запазиш тайните си е да нямаш такива…

Онова лято в Роузууд, Пенсилвания, живописното, богаташко предградие на двайсетина минути път от Филаделфия, беше едно от най-горещите. За да избягат от жегата, хората се стичаха на тълпи край басейна на кънтри клуба, трупаха се пред щандовете в местния филиал на „При Рита“ за свръхголеми порции от ягодов сладолед и скачаха голи в малкото езерце край органичната ферма на семейство Пек, въпреки отдавнашните слухове, че тук е бил открит труп. През третата седмица на месец август времето внезапно се промени. Местният вестник го нарече „Студ в лятна нощ“, защото няколко поредни нощи температурите паднаха под нулата. Момчетата измъкнаха суичърите си, а момичетата навлякоха чисто новите си дънки и грейки. За една нощ листата по дърветата се оцветиха в червено и златисто. Сякаш Оная с косата бе дошла и с един удар бе отнела жизнеността на сезона.

В онази мразовита четвъртъчна нощ едно очукано субару премина по тъмната улица в Уесекс, градче недалеч от Роузууд. Примигващият електронен часовник в центъра показваше 01:26 часа, но четирите момичета в колата изобщо не бяха сънени. Те всъщност бяха пет: най-добрите приятелки Емили Фийлдс, Ариа Монтгомъри, Спенсър Хейстингс, Хана Мерин… и мъничкото, безименно бебе, което Емили беше родила същия ден.

Те подминаваха къща подир къща и се взираха в номерата по пощенските кутии. Когато приближиха номер 204, Емили изпъна гръб.

— Спри — каза тя, опитвайки се да надвика рева на бебето. — Това е. — Ариа, облечена с пуловера „Феър Айл“, който си бе купила по време на почивката в Исландия — почивка, за която не смееше да си помисли, — отби встрани и паркира до тротоара.

— Сигурна ли си? — Тя погледна към скромната бяла къща. В предния двор до автомобилната алея имаше баскетболен кош, отстрани се виждаше голяма плачеща върба, а под предните прозорци се виждаха весели цветни лехи.

— Милион пъти съм виждала този адрес на формуляра за осиновяването. — Емили докосна прозореца. — Шип лейн, номер двеста и четири. Със сигурност живеят тук.

Двигателят на колата угасна. Дори бебето спря да плаче. Хана погледна към детето, което лежеше до нея на задната седалка, и сви идеалните си розови устни. Спенсър също погледна към бебето и се размърда смутено. Ясно бе какво си мислят: как е възможно това да се случи на сладката, послушна малка Емили Фийлдс? Те й бяха най-добри приятелки още от шести клас, когато Алисън Дилорентис, най-популярното момиче в частното училище „Роузууд дей“, в което всички учеха, реши да ги включи в своята нова клика.

Емили мразеше да говори зад гърба на хората, никога не раздухваше скандали, предпочиташе да носи торбести тениски и къси, прилепнали поли — и предпочиташе момичетата пред момчетата. Момичета като Емили не забременяваха.

Онова лято всички си мислеха, че Емили кара курсовете в университета „Темпъл“, подобни на онези, които Спенсър посещаваше в Пен. Но лека-полека тя разкри пред всички истината: беше се крила в пансиона на сестра си във Филаделфия, защото беше бременна. Ариа, Спенсър и Хана реагираха по един и същи начин, когато Емили им съобщи новината: и трите зяпнаха в безмълвен шок. „От кога знаеш?“, я бяха попитали. „Направих си тест за бременност когато се върнах от Ямайка“, беше отвърнала Емили. Бащата беше Айзък, момчето, с което ходеше миналата зима.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита тихо Спенсър. Някакво отражение в прозореца привлече погледа й и тя се сви от страх. Но когато се обърна и погледна към къщата от другата страна на улицата, която представляваше също така скромна постройка, не видя никого.