Сара Шепард: Потрес

Емили прехапа долната си устна и пусна първото съобщение. „Хедър, обажда се Гейл“. Резкият глас изпълни кабината. „От дни не си се обаждала и започвам да се тревожа. Нали не си родила бебето по-рано? Да не би да има усложнения? Ще позвъня в «Джеферсън», за да проверя.“

— Коя е Хедър? — прошепна нервно Спенсър.

— Това е измисленото име, с което се представям пред всички — отвърна Емили. — Дори кандидатствах за работа с фалшива лична карта, която купих на Южната улица. Не исках никой да направи връзката с най-добрата приятелка на Алисън Дилорентис. Някой може да пошушне на пресата, че съм бременна и родителите ми щяха да разберат. — Тя погледна телефона си. — Боже, звучи ми адски ядосано.

Последва второ съобщение.

„Хедър, отново е Гейл. Виж, обадих се в «Джеферсън» — нали там ще ти правят цезаровото сечение? Никой от персонала не иска да ми каже какво става. Моля те, обади се и ми кажи къде си, по дяволите!“ Тонът на третото и четвъртото съобщение беше все по-напрегнат и раздразнен. „Добре, вече съм в «Джеферсън»“ — каза Гейл в петото съобщение. — „Тъкмо говорих с една санитарка и тя каза, че в родилното нямат никой на име Хедър, но след като й дадох описанието ти, тя каза, че наистина си там. Защо не ми се обаждаш? Къде, по дяволите, е бебето?“

— На какво искате да се обзаложим, че е подкупила санитарката? — промърмори Емили. — Не успях да я преметна, като се регистрирах под истинското си име.

Тя беше рискувала да се запише като Емили Фийлдс; макар че беше дала адреса на пощенска кутия във Филаделфия и смяташе да използва спестяванията си от работата като бавачка, за да плати болничната сметка, какво щеше да стане, ако родителите й случайно се обадеха в „Джеферсън“ и откриеха, че тя е била там? Но тъй като Гейл я познаваше единствено под името Хедър, използването на истинското й име й се беше сторило като лесен начин да се отърве от нея.

В шестото съобщение Гейл вече се беше досетила. „Това е постановка, нали? — изръмжа тя. — Родила си бебето и си си тръгнала, нали? От самото начало си го планирала, нали, кучко? През цялото време си смятала да ме измамиш! Нима смяташ, че с лека ръка ще дам петдесет хиляди долара на който и да е? За идиотка ли ме мислиш? Ще те намеря . Ще издиря и теб, и бебето, и тогава горчиво ще съжаляваш.“

— Леле — прошепна Ариа.

— О, Боже! — Емили затвори телефона си. — Не трябваше да й обещава нищо. — Знам, че ще й върнем всичко, но изобщо не трябваше да вземам парите. Тя е луда. Сега вече разбирате ли, защо постъпвам така?

— Разбира се — отвърна тихо Ариа.

Бебето започна да хленчи. Емили го погали по мъничката главичка, после се взе в ръце, отвори вратата на колата и излезе навън, на студа.

— Да го направим.

— Ем, недей. — Ариа отвори своята врата и я хвана за ръката точно, когато Емили залитна и се облегна на колата, превивайки се от болка. — Лекарят каза, че не бива да се напрягаш, забрави ли?

— Трябва да занеса бебето на Бейкърови. — Емили посочи замаяно къщата.

Ариа се поколеба. В далечината се разнесе клаксон на камион. През боботенето на двигателя й се стори, че дочува пискливо кискане.

— Добре — реши се тя. — Но аз ще я нося. — Тя вдигна бебешката седалка. Долови мириса на бебешка пудра и гърлото й се сви. Баща й Байрън и приятелката му Мередит също имаха бебе и тя обичаше Лола с цялото си сърце. Ако задържеше в прегръдките си това бебе, щеше да обикне и него.

Телефонът на Емили отново иззвъня и на екрана проблесна името на Гейл. Тя го прибра в чантата си.

— Хайде, Ариа.

Ариа вдигна бебешката седалка и двете момичета тръгнаха през поляната. Росата намокри краката им. Без малко да се спънат в пръскачката, която стърчеше в тревата. Когато се изкачиха на верандата, те забелязаха весел дървен люлеещ се стол и порцеланова кучешка купичка с надпис „Златистите ритрийвъри са добре дошли.“

— Ау! — Ариа посочи купичката. — Златистите ритрийвъри са страхотни.

— Казаха ми, че имат две кученца. — Гласът на Емили трепереше. — Винаги съм искала да си имам едно такова.

Ариа гледаше лицето на приятелката си, по което за части от секундата се смениха милион изражения. Тя се пресегна и стисна Емили за ръката.

— Добре ли си? — Искаше да каже толкова много неща, но не намираше нужните думи.

Тогава лицето на Емили внезапно се стегна.

— Разбира се — процеди тя през зъби. Пое си дълбоко дъх, грабна бебето от ръцете на Ариа и остави седалката на верандата. Бебето проплака.