Сара Шепард - Потрес

Скалите не беше място от типа, където би отседнала богата жена на средна възраст като нея, но Спенсър се обади в няколко курорта наблизо. Представи се като личната асистентка на Гейл и попита тя отсядала ли е там. Никъде не беше отбелязвано, че Гейл е отсядала там.

После Спенсър разшири търсенето и се обади в курорти, които се намираха на десет, петнайсет, дори петдесет мили оттам, но крайният резултат беше, че Гейл никога не е стъпвала в Ямайка.

Така че откъде би могла да знае какво бяха причинили на Табита?

Откъде се беше сдобила с онази снимка на Емили и Табита или другата, на която Табита лежеше сгърчена на пясъка? Дали Гейл не беше отишла в Ямайка под фалшиво име? Дали нямаше помощник?

Дали не беше наела частен детектив, както бе предположила Ариа?

Освен това дори Гейл да беше А., историята с Табита продължаваше да озадачава. Защо се беше държала като Али в Скалите? Били ли са двете приятелки по време на престоя им в Убежището и дали не се е опитала да отмъсти за смъртта на Али? Или всичко бе просто едно ужасно съвпадение?

Тя неусетно се озова на адреса, който Харпър й беше дала. Стоеше пред огромна тухлена къща в готически стил с прекрасни огледални прозорци, грижливо подстригани храсти и американското знаме, забито на предната веранда. Спенсър извървя каменната пътека и позвъни на звънеца. Прозвучаха първите няколко ноти от Петата симфония на Бетовен. Разнесоха се стъпки и вратата се отвори. На прага застана Харпър, която изглеждаше свежо в лилавата си туника с ръкави кимоно, тесни дънки и кожени боти до глезените. Около раменете си беше увила кашмирено одеяло.

— Добре дошла! — извика тя. — Значи успя!

Тя бързо поведе Спенсър навътре. Фоайето беше проветриво и ухаеше на смесица от кожа и жасминов парфюм. По тавана се пресичаха греди от светло дърво, а стените бяха украсени с прозорци от цветно стъкло. Спенсър с лекота си представи как бъдещите лауреати на наградата Пулицър са се събрали около камината или седят в люлеещи се кресла и водят оживени дискусии.

— Тук е невероятно — възкликна тя.

— А да, става — рече равнодушно Харпър. — Трябва предварително да ти се извиня. Стаята ми е доста тясна.

— Нямам нищо против — отвърна бързо Спенсър. Беше готова да спи и в килера, ако се наложеше.

Харпър я хвана за ръката.

— Ела да те представя на останалите.

Тя поведе Спенсър по дългия коридор, осветен от хромираните лампи. Въведе я в по-голяма, по-модерно обзаведена стая, която се намираше в задната част на къщата. Панорамният прозорец на едната й стена гледаше към гората отзад. Друга приютяваше голям плосък телевизор, рафтове с книги и голяма статуя на принстънския талисман — тигър от папиемаше. Увити в одеяла момичета бяха насядали по кадифените дивани, пишеха по айпадите или лаптопите си, четяха книги, а едно русо момиче свиреше на акустична китара.

Спенсър бе почти сигурна, че азиатката, която се занимаваше с телефона си, беше спечелила „Златната орхидея“ преди няколко години. Момичето с тесни зелени дънки, което стоеше до прозореца, беше абсолютна двойничка на Джеси Прат, която на шестнайсет години издаде мемоарите си за живота си в Африка с баба и дядо.

— Мацки, това е Спенсър Хейстингс — каза Харпър и всички вдигнаха глави. Тя започна да ги сочи една по една. — Спенсър, това са Джоана, Мерилин, Джейд, Кейли, Уилоу, Куин и Джеси.

Значи наистина беше Джеси Прат. Всички й махнаха весело с ръце.

— Спенсър е приета на ранния прием — продължи Харпър. — Запознахме се на вечерята и реших, че просто е родена за нашия клуб.

— Радвам се да се запознаем. — Куин остави настрани акустичната си китара и се ръкува със Спенсър. Ноктите й бяха лакирани в префърцунено розово. — Всеки приятел на Харпър е и наш приятел.

— Харесва ми китарата ти. — Спенсър кимна към нея. — „Мартин“ е, нали?

Куин повдигна идеално оскубаните си руси вежди.

— Познаваш китарите?

Спенсър сви рамене. Баща й ги колекционираше и тя често ходеше с него на разни изложения, където той търсеше нови попълнения за колекцията си.

— Как ти се струва това? — попита Джеси Прат, сочейки към книгата, която Спенсър носеше. Беше „V“ на Томас Пинчън.

— О, страхотна е — отвърна Спенсър, макар всъщност да не бе успяла да вникне в историята. Авторът почти не използваше препинателни знаци.

— По-добре да тръгваме. — Харпър грабна един пуловер от облегалката на близкия диван.

— Къде отиваме? — попита Спенсър.