Сара Шепард - Потрес

Харпър й се усмихна загадъчно.

— На купон в дома на Дениъл. Страшно ще ти хареса.

— Страхотно. — Спенсър остави платнената си чанта до входната врата, изчака Харпър, Джеси и Куин да облекат палтата си и да си вземат чантичките, и ги последва в хладната нощ. Момичетата вървяха по заснежените тротоари, като внимаваха да не се подхлъзнат на заледените локвички. Луната бе изгряла и с изключение на няколкото коли, които жужаха по главното авеню, светът бе тих и застинал. Спенсър зърна един голям джип, който бе спрял до тротоара със запален двигател, но не можа да види шофьора му през матовите стъкла.

Завиха по алеята към голямо имение в холандски стил. От вътрешността гърмеше бас, а покрай ярко осветените прозорци преминаваха сенки. Пред къщата бяха паркирани няколко автомобила, по алеята се задаваха още, а групи младежи прекосяваха предната морава на път към входната врата. Тя беше отворена и едно хубаво момче с гъсти вежди и попорасла кестенява коса ги очакваше във фоайето — официалният комитет по посрещането.

— Привет, дами — каза той с мазен глас и отпи от пластмасовата си чаша.

— Здрасти, Дениъл. — Харпър го дари с въздушна целувка. — Това е Спенсър. Наесен започва при нас.

— А, свежа кръв. — Дениъл я огледа от глава до пети. — Одобрявам.

Спенсър влезе след Харпър в къщата. Дневната беше пълна с народ и от уредбата гърмеше някакво парче на Фифти сент. Момчетата пиеха скоч; момичетата бяха облечени с рокли и обувки на високи токчета, а на ушите им проблясваха диаманти. Малка групичка се бе събрала в ъгъла около едно наргиле и над главите им се носеше синкав дим.

Когато някой я сграбчи за ръката и я притегли към себе си, Спенсър реши, че е някое готино момче — наоколо беше пълно с такива. Но после погледна към сънливите му очи, мръсни расти, крива усмивка и омазана с боя тениска от турнето на Грейтфул дед от ’86-та година.

— Спенсър беше, нали? — Усмивката на младежа се разшири. — Много пропусна снощи. Протестът „Окупирай Филаделфия“ беше страхотен.

Спенсър го погледна с присвити очи.

— Моля?

— Аз съм Рифър. — Младежът разпери театрално ръце. — От вечерята миналата седмица. Помниш ли?

Спенсър примигна.

— Какво правиш тук? — излая тя.

Рифър огледа стаята.

— Ами един преподавател ме покани на обяд. А след това срещнах Дениъл в залата и той ми каза за сбирката тази вечер.

Това беше най-абсурдното нещо, което Спенсър беше чувала някога.

— Преподавател те е поканил тук?

— Да, професор Динкинс — отвърна Рифър и помръдна с рамене. — От катедрата по квантова физика. Това ще уча следващата година.

Квантова физика ? Спенсър отново впери поглед в мръсните дънки и очуканите обувки на Рифър. Той изглеждаше така, сякаш дори не знае как да работи с пералнята. И беше ли нормално преподавателите да канят бъдещите първокурсници в кампуса? Никой от нейната катедра не я беше поканил. Това означаваше ли, че не е специална?

— Ето те и теб. — Харпър я хвана за ръката. — Навсякъде те търсих! Искаш ли да ми правиш компания навън?

— С удоволствие — отвърна с облекчение Спенсър.

— Ако искаш, покани и Рифър — добави с пресилен шепот Харпър.

Спенсър погледна през рамото й към Рифър. За щастие, той вече разговаряше с Дениъл и не им обръщаше никакво внимание. Може пък Дениъл да разбере какъв смотаняк е той и да го помоли да напусне.

— Ами, мисля, че е зает — отвърна тя, обръщайки се отново към Харпър. — Да вървим.

Харпър ритна задната врата и поведе Спенсър по тухлената веранда към една малка беседка. Няколко души бяха насядали около огъня и пиеха вино. Една двойка се натискаше до храстите.

Харпър се настани на пейката, извади една цигара от джоба на якето си и я запали. Главата й се обви с миризлив пушек.

— Искаш ли да си дръпнеш?

На Спенсър й трябваха няколко минути, за да осъзнае, че това е джойнт.

— Не, благодаря. От тревата ми се приспива.

— Стига де . — Харпър дръпна здраво. — Тоя стаф е невероятен. Направо те праща в облаците.

Щрак . В гората изпука пръчка. Въздухът се изпълни с шумолене, последвано от мек, копринен шепот. Спенсър се огледа нервно. След онова, което се случи предишното лято с Келси, последното нещо, което й трябваше, бе да я хванат с наркотици.

— Наистина ли трябва да го правиш? — попита Спенсър, поглеждайки към джойнта. — Няма ли да загазиш?

Харпър чукна с пръст пепелта на върха на цигарата.

— Че кой ще ме издаде?

Чу се още едно изпукване. Спенсър погледна към тъмната гора; нервността й се засилваше.