Сюзън Филипс: Капризите на сърцето

— Е, как са нещата?

Наистина ли бе изрекъл това? Не й се бе причуло и наистина бе изтърсил: „Как са нещата“? Ако имаше нещо по-тежко подръка, с най-голямо удоволствие щеше да го фрасне по самодоволната физиономия.

— Супер. Хубава тениска. А сега се омитай от собствеността ми.

Нямаше и следа от жената, когато му бе пожелала всичко най-хубаво, когато за последен път бяха заедно.

— Аз, ъъъ… чух, че може би ще продадеш лагера.

— Обмислям го, но засега не съм намерила време за това.

— Може би ще го купя обратно.

— А може би няма да го купиш. — Тя стана. Няколко стръка трева бяха полепнали към краката й, които той толкова обичаше да гали. — Защо не си на тренировъчен лагер?

— Тренировъчен лагер? — Кевин пъхна очилата си в джобчето на тениската.

— Всички ветерани би трябвало да се явят тази сутрин.

— По дяволите. Предполагам, че в такъв случай здравата съм го загазил.

— Фийби ли те изпрати тук?

— Не точно.

— Тогава какво става?

— Исках да поговоря с теб, това е всичко. Да ти кажа някои неща.

— Би трябвало да си на тренировъчен лагер.

— Струва ми се, че вече го спомена.

— Едно телефонно обаждане и ще разбера защо не си там.

Нещата не се развиваха според очакванията му и Кевин пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Може би не е зле първо да чуеш какво имам да ти кажа.

— Дай ми мобилния си телефон.

— В колата е.

Тя грабна тениската, която, поне доколкото той си спомняше, беше негова, и закрачи към оградата в дъното на поляната.

— Ще се обадя от пансиона.

— Аз съм в самоотлъчка, ясно ли е? Освен това ме продават!

Моли се извъртя. Думите му я втрещиха.

— Продават те? Не могат да го направят.

— Те са луди, а освен това могат да направят всичко, което си пожелаят.

— Не и ако не желаят да провалят сезона. — Тя завърза ръкавите на тениската му на кръста си и се спусна към него. — Искам да ми кажеш точно какво се е случило. С пълни подробности.

— Не искам. — Гърлото му се стегна и езикът му сякаш се върза на фльонга. — Вместо това ще ти кажа колко си хубава.

Тя го изгледа подозрително.

— Изглеждам съвсем същата както при последната ни среща, само дето носът ми изгоря и се бели.

— Ти си красива. — Той пристъпи по-близо. — И аз искам да се оженя за теб. Истински. Завинаги.

Младата жена примигна, напълно сразена.

— Защо?

Срещата определено не се развиваше според очакванията му. Искаше да я докосне, но сурово смръщените й вежди го караха да се въздържи от подобни действия.

— Защото те обичам. Наистина те обичам. Никога не съм си представял, че може толкова много да обичам някого.

Пълно мълчание.

— Моли, чуй ме. Съжалявам за това, което се случи, съжалявам, че ми отне толкова дълго време да осъзная какво искам, но когато бях с теб, ми беше толкова хубаво, че не се замислях за нищо друго. Обаче, след като си замина, нещата вече не бяха толкова хубави и аз осъзнах, че всичко, което каза за мен, е истина. Страхувах се. Животът ми беше само футбол. Чувствах се сигурен и уверен в себе си единствено на футболното игрище. Но тази година станах неспокоен. В мен зееше някаква празнота, която се опитвах да запълня, но го правех по грешния начин. Ала откакто ти се появи в живота ми, празнотата изчезна и вече нищо не ми липсва.

Сърцето на Моли биеше толкова силно, че тя се боеше, че той може да го чуе. Нима беше истина? Изглеждаше искрен — разтревожен, притеснен и необичайно сериозен, какъвто никога не го бе виждала. Ами ако казваше истината?

Като всяко дете, лишено от истинска обич и грижи, инстинктите й за оцеляване бяха много силни и тутакси се проявиха.

— Разкажи ми за продажбата.

— Нека сега не говорим за това. Предпочитам да говорим за нас. За нашето бъдеще.

— Не мога да говоря за бъдещето, докато не разбера какво става в настоящето.

Кевин навярно разбираше, че Моли няма да се откаже толкова лесно, но при все това се опита да отклони неприятната тема.

— Толкова много ми липсваше. Без теб не бях щастлив.

Това беше всичко, което искаше да чуе. И все пак…

— Отлично знаеш, че трябва само да се обадя на Фийби.

Той приближи до оградата.

— Добре, да бъде както искаш. — Подпря се на горната греда. — Исках веднъж завинаги да оправя нещата с тях, затова отидох в дома им. Дан не беше вкъщи, но се видях с Фийби. Казах й, че те обичам и смятам да те помоля да се омъжиш за мен, истински. Помолих за благословията й.

Моли трябваше да се хване за нещо, но поради липса на такова, се свлече сред избуялите треви, притисна колене към гърдите си и се опита да се съсредоточи в елементарна дейност като вдишването и издишването.