Сюзън Филипс - Капризите на сърцето

Тъгата и гадното настроение на Дафни бяха заради Бени, който много й липсваше. Той понякога я вбесяваше, но си оставаше най-добрият й приятел. Само че вече не беше най-добрият й приятел. Дафни го обичаше, но той нея — не.

Тя подсмръкна и изтри очите си с ремъка на електрическата си китара. Занятията в новото му училище започваха днес и той навярно толкова бе потънал в забавления, че дори и не се сещаше за нея. Вместо това си мислеше колко точки ще отбележи и за всички онези млади зайчета, които вечно висяха край игрището с предизвикателни секси горнища, опитвайки се да го съблазнят с чуждестранните си дрънканици, пухкави устни и подскачащи гърди. Момичета, които не го разбираха като нея, които се впечатляваха от славата, парите и зелените му очи. Празноглави хубавици, които не подозираха, че той обича котки, а понякога и да купонясва; не мрази пуделите чак толкова, колкото си мисли, и обича да спи, сгушен до нея, отпуснал ръка върху…“

Моли откъсна листа от жълтия скицник. Предполагаше се, че това трябва да е началото на новата история за приключенията на зайчето — „Дафни се вкисва“, а не „Дафни — новата звезда на Далас“. Младата жена зарея поглед през Поляната на косовете и се зачуди как човек може едновременно да е толкова щастлив и нещастен.

Тениската, която бе постлала върху тревата, се бе смачкала под босите й крака. Беше на Кевин. Докато я приглаждаше, Моли се опита да се съсредоточи само върху хубавите неща в живота си.

Благодарение на новия договор, най-после имаше финансова сигурност за пръв път, откакто се бе отказала от наследството си, а сюжетите за нови книги направо извираха от главата й. Всички места в лагера и пансиона бяха заети и колкото повече отговорности възлагаше на Ейми и Трой, толкова по-успешно се справяха влюбените младоженци.

Обичаха мястото не по-малко от нея и я бяха помолили да помисли върху идеята да преустрои тавана в удобен апартамент, където двамата да живеят през цялата година. Искаха пансионът да е отворен и през зимата за скиорите и любителите на моторни ски шейни, както и за гости от града, които биха се радвали на зимна почивка сред природата. Моли с радост одобри предложението им. За съжаление, когато Кевин набираше персонал за лагера и пансиона, не бе забелязал тези, които бяха под носа му.

Мразеше се, задето й липсваше толкова много. Той вероятно дори не се сещаше за нея. Е, толкова по-зле за него. Тя му бе предложила най-скъпоценния дар — любовта си, а вместо да го грабне, Кевин най-нехайно го бе захвърлил като нещо ненужно и незначително.

Младата жена грабна скицника си. Ако не можеше да работи върху „Дафни се вкисва“, поне щеше да направи списък на Трой с нещата, които трябва да напазарува в града. Ейми печеше за чая новия си специалитет — пясъчни тарталетки, които всъщност бяха шоколадови тарталетки със зелен кокосов крем и разтопени бонбони. На Моли щеше да й липсва помощта на Лили за гостите, ала най-вече щеше да й липсва нейното приятелство. Настроението й малко се подобри, когато си помисли колко са щастливи Мелиса и жабокът Лио.

Чу зад гърба си шум и остави скицника. Някой от гостите бе открил тихото й пристанище. Сутринта вече бе правила резервации за ресторанта, черта карти за антикварните магазини и голф игрищата, спря една течаща тоалетна, закова един счупен прозорец и помогна на някои от децата да съставят списък за играта „Търси се“.

Примирена с неизбежното, Моли се извърна и… видя Кевин да заобикаля оградата в дъното на поляната.

Дъхът й секна. Рамките на сребристите му очила „Рево“ блестяха на слънцето, а вятърът рошеше косата му. Беше облечен в панталони цвят каки и светлосиня тениска. Когато приближи, тя видя, че отпред е отпечатана снимка на Дафни.

Куотърбекът се закова на място и се втренчи в нея. Младата жена седеше насред поляната със скръстени крака, слънчевите лъчи струяха върху голите й рамене, а две жълти пеперуди, все едно панделки за коса, пърхаха около главата й. Тя беше като сбъднат сън — сън, пропъден от реалността — копнеж и мечта за всичко, което досега не бе осъзнавал, че му е липсвало и от което отчаяно се нуждаеше. Тя беше неговата приятелка и довереница, любовницата, която караше кръвта му да кипи. Щеше да бъде майката на децата му и верен другар и утеха в дните на старостта. Тя беше радостта на сърцето му.

И същата тази жена се взираше в него, сякаш беше миризлив скункс, току-що изскочил от гората.

— Какво искаш?

Къде се дяна ентусиазираното: „Целуни ме, тъпчо!“? Доообре… Той свали очилата си и пробута една от неотразимите си плейбойски усмивки.