Бедрата й бяха хлъзгави от боите, затова тя се вкопчи по-плътно в него. Той проникваше все по-дълбоко с енергични и диви тласъци. Устните и телата им се сляха, превръщайки ги в едно цяло, и двамата полетяха към безкрайната бездна на страстта.
Когато се опомниха, продължиха да се целуват, размазвайки боите и разменяйки си любовни признания, от които толкова се нуждаеха. Чак когато се озоваха под душа, Лили му заяви, че няма да се омъжи за него.
— А да не би някой да те е молил?
— Поне не веднага — уточни тя, пренебрегвайки грубия му въпрос. — Искам да поживеем заедно известно време. В идеално греховно бохемско съжителство.
— Само не ми казвай, че трябва да наема апартамент без топла вода някъде в Долен Манхатън.
— Не. Но няма да е и в Мексико. Искам да живеем в Париж. Няма ли да е страхотно? Мога да бъда твоята муза.
— Скъпа моя Лили, нима не си разбрала, че вече си моята муза?
— О, Лиам, толкова много те обичам! Ще бъдем само ние двамата… в ателие в Шести район, собственост на някоя възрастна дама, облечена в старомодни костюми на Шанел. Ти и твоят гений, и прекрасното ти великолепно тяло. И аз и моите покривки. И вино, бои и Париж.
— Всички те са твои. — Той се засмя с неустоимия си чувствен смях, докато сапунисваше гърдите й. — Казах ли ти, че те обичам?
— Каза го — усмихна се Лили щастливо, взряна в тези тъмни, пламтящи очи. — И ще окача вятърни камбанки под стряхата на къщата.
— Които ще ме държат буден, така че ще те любя през цялата нощ.
— Наистина обичам вятърни камбанки.
— А аз обичам теб.
Кевин безучастно наблюдаваше как стрелката на скоростомера на ферарито пълзи нагоре. Сто и четирийсет… сто четирийсет и два… Летеше на запад по магистралата, подминавайки последните предградия на Чикаго. Ако се наложи, щеше да шофира чак до Айова, докъдето му видят очите, само и само да прогони това безпокойство, обзело душата му, и да се съсредоточи върху важните неща.
Тренировъчният лагер започваше утре сутринта. Дотогава щеше да натиска неуморно педала на газта.
Имаше нужда да почувства скоростта. Леденият полъх на опасността. Сто четирийсет и пет… сто четирийсет и шест.
Документите за развода, които тази сутрин бе получил от адвоката на Моли, се плъзнаха от седалката до него. Защо тя не бе поговорила с него, преди да ги подпише и изпрати? Опита се да се успокои, като си напомни кои бяха важните неща в живота му.
Оставаха му само още пет или шест активни години…
Единственото, което имаше значение, беше да продължи да играе за „Старс“…
Не можеше да си позволи да го разсейва жена, изискваща постоянно внимание…
Продължи все в същия дух, докато не се умори от собствените си мисли. Натисна по-силно педала на газта.
Бяха минали точно един месец и четири дни, откакто се видя за последен път с Моли, така че не можеше да я обвинява, задето бе занемарил тренировките и не бе гледал записите от играните мачове, както бе възнамерявал. Вместо това се бе занимавал със скално катерене, рафтинг, парапланеризъм. Ала нищо не му достави удоволствие.
Единственият светъл лъч, озарил мрачните му дни, беше разговорът с Лили и Лиам, състоял се преди няколко дни. Двамата му се сториха толкова щастливи.
Под ръката му воланът завибрира, ала той бе изпитал много по-голямо вълнение, когато скачаше от скалата с Моли.
Сто петдесет и три. Или когато тя преобърна кануто? Сто петдесет и четири. Или когато той се качи на дървото, за да спасява Марми? Сто петдесет и шест. Или просто когато зърнеше онези дяволити пламъчета в очите й?
И когато се любеха. Това бяха най-вълнуващите мигове в живота му.
А сега цялата радост и веселие бяха изчезнали. Та той изпитваше много по-силен прилив на адреналин, когато караше велосипед из лагера с Моли, отколкото сега, когато стрелката на скоростомера на спортното ферари сочеше сто петдесет и осем километра в час.
Под мишниците му потекоха струйки пот. Ако сега спукаше гума, никога повече нямаше да я види отново, никога нямаше да има възможност да й каже, че през цялото време е била права за него. Той наистина се боеше, както тя му бе казала.
Беше се влюбил в нея.
Щом го осъзна, всички празноти в душата му се запълниха и кракът му се отдръпна от педала на газта. Кевин се отпусна изнемощял на седалката, все едно огромна тежест се бе стоварила върху гърдите му. Лили се бе опитала да му го каже, както и Джейн Бонър, но той не пожела да ги чуе. Моли беше права. Тайно се страхуваше, че като личност няма да оправдае очакванията на близките и приятелите си, няма да успее да бъде на висота както във футбола, затова и не се бе опитвал. Но вече бе твърде голям, за да продължи да живее, измъчван от детските си страхове и комплекси.
Читать дальше