Сюзън Филипс - Капризите на сърцето

— Разбирам.

Моли стана и я погледна съчувствено.

— Май доста яко го издъни.

— Се издъни — машинално я поправи Лили, подчинявайки се на набитите от Крейг правила.

— Наистина трудно бих се справила без теб, но сега, след като Кевин замина, защо още си тук?

Актрисата възнамеряваше скоро да се срещне със сина си в Чикаго. Двамата не смятаха да пазят отношенията си в тайна и той вече бе отлетял за Северна Каролина, за да съобщи новината на своите приятели, семейство Бонър. Освен това, според последния им телефонен разговор, вече бе казал на братята на Кал, на съпругите им, както и на съседа си в самолета.

Лили нямаше търпение да го види отново, ала все още не можеше да се реши да си тръгне от лагера. Казваше си, че стои заради снаха си.

— Още съм тук, за да ти помагам, малко неблагодарно глупаче.

Моли отнесе празната си водна чаша в мивката.

— Май не е само заради това.

— И защото тук е тихо и спокойно, а аз мразя Ел Ей.

— Или може би защото не можеш да се решиш да заминеш далеч от Лиам, при все че се държа много гадно с него и изобщо не го заслужаваш.

— Щом го смяташ за толкова прекрасен, вземи го ти. Нямаш представа какво е да си омъжена за властен и самовлюбен мъж.

— Как ли пък не! Ако искаш, лесно ще го накараш да ти играе по свирката.

— Не ми говори по този начин, млада госпожо.

— Голяма си глупачка — усмихна се Моли. — По-добре се качи горе и виж какво ти е донесъл.

Лили надяна надменното изражение на кинозвезда и се опита да напусне кухнята с царствена походка, но знаеше, че на снаха й такива не й минават. Съпругата на сина й притежаваше открития неподправен чар на Малъри. Защо Кевин не можеше да проумее от какво се бе отказал?

Ами тя самата? Нима не се бе отказала от мъжа, който бе покорил сърцето й? Все още не можеше да довърши покривката. Когато я погледнеше, виждаше само съшити парчета плат. Нямаше я творческата енергия, не я озаряваха прозрения за тайните на живота.

Прекоси площадката на втория етаж и се заизкачва по тясното вито стълбище, водещо към тавана. Кевин й бе предложил да се премести в една от по-големите стаи, но на нея тук й харесваше.

Когато влезе, тутакси видя голямото правоъгълно платно, облегнато на долната табла на леглото. Макар че бе увито в кафява опаковъчна хартия, тя отлично знаеше какво се крие под нея. „Мадоната“, на която толкова много се бе възхищавала през онзи следобед в ателието му. Коленичи върху плетеното килимче и със затаен дъх разкъса хартията.

Но се оказа, че не е „Мадоната“. Беше портретът, който Лиам й бе нарисувал.

От гърдите й се надигна ридание. Жената побърза да притисне пръсти към устните си, за да го възпре. Той бе нарисувал тялото й с безпощадна правдивост. Бе показал всяка бръчка, всяка натрупана мазнина, отпуснатата плът, която в младостта беше гладка и стегната. Едното й сбръчкано бедро се подаваше от края на стола, на който седеше; гърдите й бяха увиснали под тежестта на годините.

При все това беше прекрасна. Кожата й излъчваше меко сияние, което сякаш струеше отвътре, извивките бяха плавни и подканващи, а лицето — божествено красиво. Истинско въплъщение на Вечната жена, зряла и помъдряла.

Това бе прощалното любовно писмо на Лиам Дженър. Безкомпромисен израз на чувствата му, открити и ясни. Това бе душата й, претворена върху платното от един прекрасен и необикновен мъж, който тя не бе имала смелостта да нарече свой. А сега навярно вече бе твърде късно.

Грабна ключовете си, спусна се надолу по стълбите и хукна навън към колата. Някое от децата бе изрисувало накипрен заек върху прашния капак на багажника. В същия миг Лили осъзна, че рисунката е твърде хубава, за да е дело на детска ръка. Пак Моли и шмекериите й.

Твърде късно, твърде късно, твърде късно… Гумите изсвистяха, когато подкара от лагера към стъклената му къща. Докато тя издигаше бариери, за да прикрие страха си със спомена за мъжа, когото отдавна не обичаше, Лиам честно и открито преследваше това, което желаеше.

Твърде късно, твърде късно, твърде късно… Колата заподскача по бабуните в края на черния път, сетне продължи по равната морава. Скоро се показа и стъклената къща. Изглеждаше празна и изоставена.

Лили изскочи навън, изтича до вратата и натисна звънеца. Никой не отвори. Заудря с юмруци, сетне заобиколи на бегом къщата. Заминава за Мексико…

Над нея се извисяваше стъклената кула, подходящо убежище за един гений. Жената не съзря вътре признаци на живот, останалата част от дома му също изглеждаше пуста.