Сара Алън - Вкусът на мечтите

Джоузи си даваше сметка за риска, който поема. Само че все някой трябваше да се погрижи за Дела Лий. Изглежда, нищо не бе хапвала, откакто се появи преди три дни, и упорито настояваше за прословутия печен сандвич.

Пак си погледна часовника и внезапно усети нещо странно. Машинално притисна длан до корема си. Предположи, че я мъчи глад, предизвикан от уханието на топло сирене, поръсено с черен пипер, и на вкусен печен хляб. Щеше да връчи сандвича на неканената си гостенка, после да нападне тайното си скривалище и да се натъпче със сладки с овесени ядки, захаросана царевица и поне няколко пакетчета солени тиквени семки. За миг се отдаде на мечти за пиршеството.

Чу сигнала на детектора за метални предмети и се обърна.

В този миг разбра, че странното усещане под лъжичката й не е предизвикано от глад.

Причината беше Адам.

Той изпразни джобовете си и отново мина през бариерата. Още беше с униформата, обаче не носеше чанта. Беше навлякъл износено вълнено яке с качулка, косата му беше сресана назад и вързана с широка кърпа.

Прекоси фоайето, но не погледна Джоузи, а застана пред щанда:

— Клоуи?

Жената се извърна, видя кой е и отново се обърна към скарата, без да каже нито дума.

— Моля те, Кло, изслушай ме. Преди малко се прибрах от работа и го заварих на верандата си.

— Не ме интересува! — отсече жената, чието име беше Клоуи.

Адам се загледа в гърба й, в разкошната й червеникава коса:

— Той не искаше да те наскърби.

Клоуи отново се обърна и размаха дървената шпатула:

— Знаел си, така ли?

Той се поколеба. Явно бе, че е знаел.

Тя му обърна гръб:

— Върви си!

— Да му предам ли нещо?

— Не желая да разговарям с него, отказвам да водя диалози и чрез теб. — Тя го погледна през рамо. — Освен ако ми кажеш с коя е бил.

— Не знам — отвърна Адам. — Виж, той ме помоли да му взема нещата, защото подозира, че тъкмо сега не го искаш в дома си. Ще изчакам да се прибереш, става ли? Ще ти се обадя предварително. Засега Джейк ще остане при мен. Знаеш номера на телефона. — Изчака я да каже нещо, но след като не получи отговор, неохотно се обърна и тръгна към вратата на закусвалнята. Разсеяно погледна Джоузи и продължи да върви, но изведнъж спря. — Джоузи! — възкликна, сякаш едва сега я беше познал. — Каква изненада!

— Здравей, Адам — прошепна тя.

— Какво търсиш тук?

— Чакам да ми приготвят сандвич — измънка и побърза да добави: — Не е за мен. „Не е за мен? — скастри се мислено. — Ама че гениално!“

— Аха… Разбира се. — Той се втренчи в нея. Джоузи машинално вдигна ръка, за да провери дали по устните й не са полепнали трохи. — Наред ли е всичко?

— Често ми задаваш този въпрос.

— Така ли? Извинявай. Стори ми се тъжна.

Тя поклати глава:

— Грешиш.

Адам погледна червенокосата зад щанда, после отново се обърна към Джоузи:

— Е, до скоро.

— Довиждане — промълви тя и го изпрати с поглед.

— Ето ви сандвича. — Клоуи сложи на тезгяха бял хартиен плик.

Джоузи стана и отиде да плати, изчаквайки червенокосата да маркира покупката.

— С Адам се познавате, така ли? — подхвърли престорено небрежно.

— Моето гадже… моето бивше гадже… — Клоуи поклати глава, сякаш се ядоса, задето не може да обясни какъв й е Адам. Сърцето на Джоузи се сви. Двамата са били близки, били са любовници. — Моето бивше гадже му е пръв приятел — най-сетне изтърси червенокосата. — Дължите ми четири долара.

— Ей сега. — Джоузи се престори, че рови в портмонето си, докато събра смелост да попита: — Да разбирам ли, че с Адам не сте гаджета?

— Не, разбира се! — Жената явно се изненада от въпроса. — Откъде го познавате?

Джоузи най-сетне извади парите и ги остави на щанда, после отговори:

— Той е нашият пощальон.

Клоуи взе банкнотите и се втренчи в нея:

— Струва ми се, че ви познавам отнякъде.

— Едва ли.

Внезапно червенокосата се усмихна:

— Сетих се! Вие сте Чирини, Джоузи Чирини. Виждала съм портрета ви във фоайето на хотела. Нарисувана сте заедно с баща си.

Джоузи отдавна не се беше сещала за този портрет. Майка й го беше поръчала на известен художник, после настоя да го окачат във фоайето, та да го виждат всички гости на хотела. На него Джоузи беше увековечена като малка дебелана, но пък й беше много приятно да седи в скута на баща си, докато ги рисуваха.

— Откровено казано, бях го забравила. Не знаех, че още е там.

— Знаете ли, сега се сетих — веднъж Адам спомена, че носи пощата на семейство Чирини.

— Така ли?