Сара Алън - Вкусът на мечтите

Той я изчака да затвори вратата, дръпна ципа на якето си и попита:

— Как си, Кло?

— Много добре. Да отидем в спалнята и да свършим тази работа.

— Нямаш представа колко жени са ми казвали същото.

Клоуи неволно се усмихна. Всичко у Адам му придаваше безгрижен вид — чувството му за хумор, лицето му, което винаги изглеждаше със слънчев загар, къдравата му руса коса. Приличаше на сърфист или на запален скиор. И наистина беше пробвал поне по веднъж всеки екстремен спорт. Допреди три години. След злополуката заяви, че е време да се усмири — край на рисковете, край на пътешествията.

Обаче Клоуи усещаше, че той не е щастлив.

Последва го, застана на вратата на спалнята и го загледа как извади куфарите и започна да ги пълни с дрехите на Джейк. „Де да можеше да опакова и миризмата му!“ — помисли си тя. Съжаляваше, че не може да я съхрани в здраво запушено шишенце. Беше просмукана в дюшека, в тапетите, във възглавниците на дивана, сякаш той беше див звяр, маркирал територията си. Това беше неговото пространство. Тези вещи му принадлежаха. Навремето, когато заживяха заедно, това й вдъхваше сигурност. Сега й приличаше на ехидна подигравка. Все едно Джейк казваше: „Виж какво притежавам. Не можеш без това. Не можеш без мен.“

— Джоузи Чирини разпитва за теб днес, след като ти си тръгна от закусвалнята — подхвърли тя, за да насочи разговора към безопасна тема. — Мислеше, че с теб сме гаджета. Май се зарадва, като разбра, че сме само познати.

Адам престана да прибира дрехите и озадачено я изгледа.

— Доколкото разбирам, това те изненадва — отбеляза тя.

— Джоузи е симпатична, а пък аз съм кварталният пощальон, това е.

— Наистина е симпатична. Не подозирах, че е толкова млада. Признай, че си забелязал нещо повече, отколкото писмата, които й носиш.

Той се позамисли и отговори:

— Тя ухае на мента.

— И на теб ти е направило впечатление! — възкликна Клоуи.

Адам обаче не каза нито дума повече. Помежду им се чувстваше напрежение, за разлика от друг път, когато си разменяха шеги и тя го поучаваше, че трябва да излиза с повече момичета. Той отиде в банята, а Клоуи скръсти ръце на гърдите си и се загледа в пода.

— Ще те загубя, нали? — промърмори, когато Адам се върна с тоалетните принадлежности на Джейк.

Харесваше го, но той първо се беше сприятелил с бившето й гадже. Двамата се бяха запознали във фитнес залата. Адам беше отскоро в градчето (изминали бяха само няколко месеца от злополуката, която бе претърпял в планината Балд Слоуп) и Джейк го беше поканил да пийнат по нещо заедно с Клоуи.

Всичко около нея първо бе принадлежало на Джейк. Апартаментът — стилно жилище в реновирана сграда в центъра на града, където в далечното минало се е помещавала противопожарната команда — му беше подарен от родителите му по случай завършването на правния факултет. Клоуи държеше в склад под наем мебелите, взети от фермерската къща, и десетките кашони с книги, които ненадейно се бяха появявали през изминалите години. Така и не попита може ли да пренесе в апартамента някои свои вещи. И досега не знаеше защо не го стори. Може би усещаше, че няма да се впишат в обстановката. А тя искаше да се впише в живота на Джейк, желаеше го толкова силно, че накрая се обезличи.

Адам пристъпи до нея и я хвана за раменете. Приведе се леко, за да я погледне в очите:

— Не губиш никого, най-малко мен. Джейк е имал забежка — само веднъж, и то преди три месеца. Постъпил е тъпо. Хората правят глупости… Не, не се отнася за теб. Не е било тъпо да го изгониш. Мисълта ми е, че…

Тя отново му се усмихна:

— Адам?

— Да?

— Не си убедителен.

Той явно изпита облекчение, че го е освободила от неприятното задължение да защитава приятеля си.

— Знам — промърмори и пусна раменете й. — Е, аз ще си вървя. — Върна се до леглото и затвори куфарите, после забеляза книгата на нощното шкафче и я взе. — Ти ли я четеш?

Клоуи погледна заглавието, очаквайки да е проклетата книга, която я преследваше през целия ден.

Само че не беше.

Тази се наричаше „Стара любов, нов път“.

— Браво, Кло. — Той държеше книгата в дланта си като на кантар, сякаш думите имаха тегло. — Хубаво е да четеш такива книги.

Тя съвсем се обърка. Надникна в дневната и видя „Научи се да прощаваш“ върху възглавниците на канапето.

Проклетницата беше повикала подкрепление.

— Тръгвам си. — Адам остави книгата и грабна куфарите, Клоуи го изпрати до външната врата. — Да предам ли нещо на Джейк? — попита той.