Сара Алън - Вкусът на мечтите

Докато се любеха сутринта, тя срещна погледа му, отново усети познатото чувство и тялото й сякаш изпадна в паника. Струваше й се, че е прекалено, че няма да издържи, същевременно не си представяше живота без него.

— Предпочитам да умра, отколкото някога да бъда с друг — прошепна и се пресегна да помилва страната му. Погледът му я разпали, страстта му я изпепели.

„Предпочитам да умра“ беше игра, която си бяха измислили — от онези глупави шегички, споделяни от брачни двойки или любовници. Ако бяха в ресторант, единият казваше: „Предпочитам да умра, отколкото пак да се натъпча така.“ А другият отвръщаше: „Предпочитам да умра, но да не допусна смъртта ти.“ Подобни реплики си разменяха и в парка, но в леглото винаги бяха сериозни: „Предпочитам да умра, отколкото да те напусна.“

Джейк внезапно затвори очи — никога не го беше правил, докато се любеха.

Престана да я милва и се просна до нея.

После й призна за изневярата.

Твърдеше, че е единствената жена, на която държи: „Обичам само теб, Клоуи.“

Добави, че е допуснал грешка, че не е искал да стане така.

Случило се само веднъж, преди три месеца. В прокуратурата празнували спечелването на делото срещу Бийзли. Всички били посветили много труд и време на това дело, били под голям стрес, трябвало да дадат воля на чувствата… и докато се усети какво става, той изчукал една жена.

Повтори, че обича Клоуи, не другата.

Помоли я да му прости, обеща да направи всичко, за да изкупи вината си. Всичко, но не и да й каже името на жената, с която беше спал.

Клоуи остана на пода пред хладилника, взирайки се в една точка, докато телефонът иззвъня. Автоматичният секретар се включи и тя чу гласа на Ханк, един от охранителите в Съдебната палата, който се обаждаше да провери защо тя закъснява за работа.

Изправи се, облече се и тръгна към външната врата. Книгата стоеше на масичката встрани. Клоуи я изгледа на кръв и излезе.

Седна зад волана и я видя на съседната седалка.

Беше до касовия апарат, когато мина през охранителната бариера и влезе в закусвалнята.

Този следобед в града цареше необичайно оживление. Джоузи беше забравила, че е започнала подготовката за традиционния тридневен фестивал „Балд Слоуп е красив“, с който всяка година се отбелязваше началото на туристическия сезон. Винаги имаше музика на живо и много бира, с цел да се привлекат повече студенти и колежани. Фестивалът бе започнал да се провежда по идея на Марко. Като малка Джоузи не пропускаше събитието, защото придружаваше баща си, но от близо двайсет години не беше присъствала на празненствата. След смъртта на Марко градската управа редовно канеше съпругата му и дъщеря му за почетни гостенки на фестивала, но Маргарет винаги отказваше и след време престанаха да я канят. Пък и двете с дъщеря й не можеха да заменят харизматичния Марко, който навремето бе властелин на планината.

Заради суматохата около празника Джоузи едва се добра до Съдебната палата и сума време не можа да паркира. Най-сетне намери място, достатъчно голямо за златистия кадилак, но когато влезе в сградата, на два пъти активира детекторите за метални предмети. Накрая охраната я пропусна, тя прекоси просторното фоайе, облицовано с розов мрамор, където миришеше на смазка, използвана за старите асансьори, и тръгна към закусвалнята, за която говореше Дела Лий. Отдалеч малкото помещение приличаше на будка за печатни издания — полиците бяха отрупани със списания, вестници и джобни книжлета, — но като се приближи, тя забеляза щанд за сандвичи и две масички.

Отначало й се стори, че продавачката я няма.

Огледа се и си погледна часовника — вече закъсняваше.

Внезапно някаква жена се провикна от помещението зад щанда:

— Махай се, чуваш ли? Не си ми притрябвала.

— Моля? — сепна се Джоузи.

Млада жена с най-разкошната коса, която Джоузи беше виждала, надникна от стаичката.

— Извинете — промърмори и застана зад щанда. — Не знаех, че имам клиенти. Какво ще обичате?

Лицето й беше пламнало, кафявите й очи блестяха. Великолепната й червеникава коса бе като водопад от къдрици, стигащи почти до кръста. Беше като нарисувана — крехко същество, впримчено в миг, от който не може да избяга.

— Добре ли сте? — машинално попита Джоузи.

Непознатата престорено се усмихна:

— Да, благодаря. Какво ще обичате?

— Печен сандвич с домати и сирене за вкъщи, ако обичате.

— Веднага. — Жената се обърна към скарата.

Джоузи седна до една от масичките и отново си погледна часовника. Беше избягала от среща на дамите от клуба на майка си. Смяташе, че разполага с двайсет минути да се върне в къщата на госпожа Херцог, преди срещата да приключи. Не членуваше в клуба и винаги чакаше Маргарет заедно с медицинските сестри и платените компаньонки, придружаващи някои по-възрастни дами. Те не й обърнаха внимание, когато излезе. Единственият, който май я забеляза, бе Роули Пелам — възрастният собственик на местната фирма за таксита. Някакъв загадъчен семеен завет забраняваше на членовете на фамилия Пелам да нарушават обещанията си. Щом някой Пелам дадеше дума, никога не я престъпваше. Ако Роули обещаеше да вземе някого примерно в десет, винаги беше налице в уречения час. Анабел Дрейк му плащаше да я закара с такси на сбирките на дамския клуб и Роули неизменно чакаше отвън, и се взираше в къщата, като че ли присъствието на куп жени там бе загадка, която той се опитваше да разреши. И днес се облягаше на таксито, вдигнал яката на палтото си, за да се защити от ледения вятър. Усмихна се, като видя Джоузи. Тя знаеше, че Роули няма да я издаде. Поради някаква причина той всячески се стараеше да избегне разговорите с майка й.