Сара Алън - Вкусът на мечтите

Преди да излезе на шосето и да даде газ, тя се обърна назад. Мъжът още стоеше на верандата, погледът му беше страшен като циганска магия.

Вечерта, след като помогна на майка си да си легне, намаза изящните й стъпала с лосион, ухаещ на лимонов пай, и сложи на нощното й шкафче чаша вода и таблетка приспивателно, Джоузи тихо слезе по стълбището и отиде до колата. Беше боса и краката й замръзнаха, докато пристъпваше по заскрежената алея, но само така можеше да се движи безшумно.

Въпреки това тъкмо когато се върна с нещата на Дела Лий, Хелена надникна от стаята си.

— Всичко е наред, Хелена. Лягай си.

Прислужницата се скри като подплашена.

Джоузи занесе всичко в спалнята си на втория етаж, отвори вратата на дрешника и остави пред Дела Лий кашончето и чантите.

— Какво е това? — изненадано попита неканената й гостенка и остави едно от туристическите списания, изпомачкано от прелистване. Беше си измила лицето и по страните й вече нямаше вадички от размазан туш за мигли. Бог знае как беше отишла до банята и обратно, без никой да я забележи. Нито една хавлиена кърпа не беше изцапана с грим, нито пък трите жени бяха чули шум от течаща вода, докато гледаха телевизия в дневната.

Джоузи се усмихна. Едва беше изчакала Маргарет да си легне, с мъка прикривайки радостното си вълнение.

— Изненада! — извика. — Днес отидох в къщата ти.

— Какво си направила?

Джоузи коленичи и отвори едната чанта:

— Погледни, взех ти някои неща. Дрехи, грим, ето ти и портфейла. И този кашон. Реших, че не би искала да остане там.

Дела Лий заклати глава — отначало полека, после все по-бързо.

— Помолих те да ми купиш сандвич, а не да ходиш в къщата ми!

— Сторих го, за да не се наложи да се върнеш там. Кажи едно благодаря, нахалнице!

— Разбира се, че няма да се върна — отсече Дела Лий и пропълзя назад в дрешника, сякаш се страхуваше, че вещите ще я ухапят. — Веднага изхвърли всичко! Веднага, чу ли! Никой не бива да узнае, че имаш тези неща.

— Шшшт, мама ще те чуе — смъмри я Джоузи. — Аз нямам нищо. Вещите са си твои. Никой не знае, че съм ги взела, за да ти ги донеса.

Дела Лий се загледа в кашончето и чантите, после извърна поглед към нея:

— Джулиан още ли беше там?

— Дългокосият ли? Беше заспал на канапето и си беше бръкнал в панталона. Така ли спи винаги? Може да се контузи, ако сънува кошмар.

— Видя го, нали? — промълви Дела Лий, явно усетила, че тя се шегува, за да прикрие истинските си чувства.

— Видях го.

— Значи разбираш?

Джоузи преглътна и прошепна:

— Да.

— Мръсник! Не го искам там… там живееше майка ми. Бог знае какво ще стане с къщата.

— Щом си решила да заминеш, можеш да я продадеш.

Натрапницата се усмихна, сякаш беше чула нещо забавно.

— Да я продам. Да… Тъкмо това ще направя.

— Ще ти помогна.

Усмивката на Дела Лий помръкна:

— Обещай, че няма да се намесваш! Не се връщай при Джулиан! Не се свързвай с агенти по недвижими имоти. И не казвай на никого за мен. Обещай ми!

— Добре, добре, обещавам.

— Чак не ми се вярва, че си го направила заради мен. — Дела Лий колебливо протегна ръка към кашончето, сякаш не вярваше, че е истинско. Изненадано се засмя, щом пръстите й докоснаха картона.

— Хрумна ми, че когато заминеш на север, личните вещи ще ти потрябват.

Дела придърпа към себе си кашона, който застърга по дървения под. Отвори го и възкликна:

— Аха, загрях! Искаш да ме разкараш, защото ти спипах сладкишите.

— Не отричам, че отчасти е така.

— Джоузи! — провикна се майка й от долния етаж и тя рязко извърна глава.

— Никой не е постъпвал толкова мило с мен. Май ще задържа тези неща. — Дела Лий внезапно грабна чантите и ги притисна до гърдите си. — Моите вещи! — възкликна през смях. — Моите, моите, моите вещи! Мислех, че повече няма да ги видя! Виж, ще ме оставиш ли да ги разгледам?

Джоузи се поколеба, после се изправи.

— Затвори вратата, ако обичаш — добави гостенката. — Да не забравиш да се отбиеш при Клоуи и да ми вземеш сандвич. — Тя извади от чантата някаква блуза, притисна я до лицето си и я помириса. Намръщи се и отново подуши дрехата. — Шантава работа. Не мирише като преди.

Преди да затвори вратата, Джоузи се обърна. Неканената й гостенка изваждаше друга блуза.

Джоузи поклати глава и си каза, че ако Дела Лий беше сладкиш, щеше да е кифличка. Не от твърдите, с които ще си счупиш зъбите, а от онези с плънка от сладко, дето ги дъвчеш с такава наслада, че се просълзяваш, а устните ти се разтеглят в усмивка, която искаш никога да не помръква.