Сара Алън - Вкусът на мечтите

— Джоузи! — отново извика Маргарет.

Джоузи забърза по коридора и надолу по стълбището.

Винаги, след като вземеше приспивателно, Маргарет вперваше очи в една и съща снимка, защото после често сънуваше онзи мъж. На фотографията бе на трийсет и една, но изглеждаше много по-млада. Всъщност доскоро никой не би й дал годините. Ала застанеше ли пред огледалото напоследък, виждаше непозната жена. Не онази красавица на снимката, а старица, която се опитва да запази красотата си, само че лицето й вече не е свежо и бръчките й са като пукнатини. Приличаше на добре съхранявана, но все пак съсухрена зимна ябълка.

Преди много години, когато още бе млада, много по-млада, отколкото на снимката, тя си въобразяваше, че ще бъде по-щастлива, като напусне Ашвил и заживее в Балд Слоуп. Най-вече защото щеше да е далеч от родителите си и вечните им натяквания. Беше едва на двайсет и три, когато се омъжи за Марко — брак, уреден от баща й. Марко беше с близо двайсет и четири години по-възрастен от нея, но беше богат, чаровен и не държеше тя да му роди деца, ето защо Маргарет се утешаваше, че положението й би могло да бъде много по-тежко. Сбъднала се беше мечтата й да не живее със семейството си и да не се грижи за по-малките си братя и сестри. Родителите й също сбъднаха мечтата си да бъдат състоятелни. Само че тя не подозираше колко самотна ще е в това непознато градче с красиви готически сгради в центъра и населено с хора, чиято единствена грижа беше как да оцелеят, привличайки повече туристи в курорта. Много скоро разбра, че Марко не желае самата нея, а само красива съпруга, произхождаща от стара южняшка фамилия. Ала след като навърши трийсет и една, в продължение на цяла прекрасна година Маргарет вече не беше самотна. Беше щастлива за пръв и последен път в живота си.

Снимката беше направена на някакъв пикник и мъжът случайно бе попаднал в обектива — по принцип не биваше да го виждат близо до нея. Преди години тя го изряза от снимката; смяташе, че постъпва правилно, като го изхвърля от живота си. Само че ръката му още се виждаше — ръка на млад мъж, докосваща нейната. Младият мъж не беше съпругът й.

Чуваше как Джоузи ходи напред-назад в стаята си. Отгоре на всичко си говореше сама, което бе нещо ново. Маргарет се питаше дали е повод за тревога. Днес дъщеря й се забави прекалено, когато я изпрати за ментоловото масло, при това се оказа, че Нова Бери не е готова с поръчката. Джоузи бе вършила нещо друго. Сърцето й се сви при мисълта, че дъщеря й си позволява да се отклонява от предначертания й път. Тя, Маргарет, бе жертвала всичко заради този живот, тази къща, тези пари. Същото очакваше и от Джоузи.

Чу някакво стъргане отгоре, като че ли дъщеря й влачеше нещо по пода на стаята си.

— Джоузи! — извика и пъхна снимката под възглавницата си.

Измина около минута, но дъщеря й не отговори.

— Джоузи! — отново извика.

След малко Джоузи почука и влезе в спалнята й. Маргарет си даваше сметка, че не е добра майка. Само че много по-лесно щеше да прости ужасното поведение на дъщеря си в детството й, всичките скъпи предмети, които малката изпочупи, всичките й капризи и пристъпи на истерия, съпроводени с драскане, ритане и хапане, ако тя не беше одрала кожата на Марко. Марко, който веднъж седмично извеждаше дъщеря им на разходка с колата, защото тя, Маргарет, го беше принудила. Къде беше той през останалото време, когато малката крещеше и чупеше скъпите порцеланови фигурки и сервизи? През първите девет години от живота на дъщеря си тя безпомощно я наблюдаваше и се питаше дали грозноватото и разглезено момиченце е нейното наказание. Родила го беше от отчаяние и напук на съпруга си. И навярно си беше получила заслуженото. Обаче Марко, независимо дали беше женен или не, можеше да прави каквото си иска, без да си понесе последствията. Според нея мъжете бяха крадци.

— Лошо ли ти е, майко? Искаш ли нещо?

— Какво правеше преди малко? Чух как влачиш нещо в стаята си.

— Бях седнала до бюрото и отместих стола. Смятам да си легна. Вече няма да вдигам шум.

— Добре — промърмори Маргарет, но преди дъщеря й да тръгне към вратата, я спря: — Джоузи?

— Да, майко?

— Изхвърли ли вехтия противен пуловер?

— Да, майко.

— Повярвай, че не се заяждах онзи ден. Наистина не ти отива.

— Да, майко.

Всъщност червеният пуловер много отиваше на Джоузи. И всеки път, когато го носеше, Маргарет осъзнаваше нещо, което я плашеше.

Дъщеря й се разхубавяваше.

Проследи я с поглед, докато излизаше.