Сара Алън - Вкусът на мечтите

„Бях красива, най-красивата жена в града — помисли си. Отново извади снимката. — Само че това беше преди цяла вечност.“

На следващата сутрин в другия край на града Клоуи Финли се взираше във вратата на жилището си.

Гаджето й Джейк беше от другата страна на вратата, в коридора.

Струваше й се, че сънува, че всичко това не се случва в действителност. Беше изхвърлила Джейк, след като й призна, че й е изневерил.

Зави й се свят, тя се обърна… и се спъна в някаква книга на пода.

Погледна я и въздъхна. Нещо й подсказваше, че това ще се случи. Независимо дали й харесваше или не, книгите неизменно се появяваха, когато й бяха необходими. След запознанството си с Джейк тя четеше много по-малко. През последните пет години, откакто двамата заживяха заедно, книгите все по-рядко я навестяваха, а появяха ли се, тя се преструваше, че не ги забелязва. В крайна сметка как да обясниш подобно явление? Боеше се, че Джейк ще я помисли за ненормална.

Много добре си спомняше първия път, когато това й се случи. Нямаше братя и сестри, за нея се грижеха прабаба й и прадядо й, които живееха във ферма далеч от града. Тя често скучаеше. Още по-лошо ставаше, когато нямаше какво да чете. Един ден, когато бе на дванайсет и й идваше да ревне от тъга и чувство за безпомощност, отиде да се разходи до поточето край горичката, бележеща границата на имота, и ненадейно зърна книга, подпряна на една върба.

Приближи се и я взе. Беше нова и гръбчето изпука, когато я отвори. Оказа се, че е наръчник за фокуси — забавни трикове, които тя можеше да прави с картите, които прабаба й изваждаше от чекмеджето на кухненската маса веднъж седмично, когато играеше канаста.

Клоуи извика:

— Кой е? Има ли някой тук?

Никой не й отговори. Тя реши, че собственикът на книгата няма да й се разсърди, ако я прелисти, седна под върбата край поточето и жадно зачете, докато се смрачи и старицата й извика да се прибере вкъщи. Искаше й се да вземе книгата, но знаеше, че не бива. Човекът, на когото принадлежеше, щеше да я търси. Тя неохотно я остави до дървото и изтича у дома, стараейки се да запомни прочетеното.

След вечеря извади от чекмеджето тестето карти и отиде в стаята си, за да изпробва някои фокуси. Обаче удари на камък — триковете не се получаваха, ако не гледаше илюстрациите в наръчника. Въздъхна и събра картите, разпилени на пода. Изправи се и в този момент видя на нощното си шкафче книгата, която беше оставила край поточето.

Известно време след това си мислеше, че двамата старци й правят изненади. Намираше книги върху леглото си, в дрешника, в любимите си скришни местенца. При това бяха все каквито й трябваха. Наръчници за игри или приключенски романи, когато й беше скучно. Книги за промените, настъпващи в нея, когато поотрасна. Едва след като една вечер старците я попитаха откъде има пари за книги, Клоуи разбра, че не са тайните дарители.

На следващия ден откри под възглавницата си наръчник с практически указания за складиране. Тъкмо това й беше необходимо — вече знаеше как да крие книгите.

От този ден нататък тя започна да приема случващото се за нормално. Книгите я харесваха. Искаха да се грижат за нея.

Бавно се наведе и взе книгата, в която се спъна преди малко. Беше озаглавена „Научи се да прощаваш“.

Дълго се взира в нея, усещайки как в гърдите й кипи някакво чувство. Едва след секунди осъзна, че изпитва гняв. Книгите ги биваше за прогонване на скуката и за научаване на някой и друг фокус с карти, но какво представляваха всъщност? Само хартия, конци и лепило. Пораждаха емоции, затова хората се чувстваха свързани с тях. Но самите те не притежаваха емоции. Не знаеха що е предателство. Не знаеха що е болка.

Да им се не види, какво разбираха от прошка?

Клоуи отиде в кухнята, пъхна книгата в хладилника, затвори вратата, плъзна се с гръб по нея и седна на пода. Тази сутрин Джейк я събуди с целувки по корема и по-надолу. Като си спомни за ласките му, отново го пожела, въпреки че му беше сърдита, направо вбесена. Само че никога не можеше да устои на привличането към него; страхуваше се от силата на чувствата си, от това, че той никога не затваряше очи, докато се любеха. Привличаше я както вятърът привлича сухите листа, сякаш тя не можеше да се контролира. Никога досега не бе обичала така, не беше чувствала такава страст. Мислеше си, че дори само да го целува, ще накара чешмяната вода да заври. Смяташе, че и Джейк е обсебен от нея. В деня на запознанството им (беше първият му ден като стажант в съда) той забрави накъде е тръгнал и остана в кафенето, зазяпан в нея, докато прокурорът дойде да го търси.