Сара Алън - Вкусът на мечтите

— Но не каза, че ви познава.

Джоузи пламна от срам и грабна плика със сандвича.

— Не ме познава — промърмори и понечи да си тръгне, но неволно бутна на пода някаква книга, която не беше забелязала на щанда. Вдигна я и прочете заглавието — „Научи се да прощаваш“. — Извинете. Ваша ли е?

— За жалост. — Клоуи взе книгата и тръгна към задната стаичка. Джоузи я чу да мърмори: — Казах ти, махай се !

— После дойде Адам! Направо не повярвах на очите си. Доколкото разбрах, той е пръв приятел на любовника на Клоуи, когото е приютил, след като тя го е изхвърлила от дома си.

Джоузи седеше на пода пред дрешника и разпалено разказваше за случилото се. На скута й стоеше хартиеният плик със сандвича, който отдавна беше изстинал, защото бе останал в багажника на колата, и докато успее да го вземе тайно от майка си.

Личеше си, че докато я е нямало, неканената й гостенка се е разнообразявала с нещата, донесени от къщата й. Сложила си беше корона, която й беше прекалено малка, и всички огърлици от кашончето, а над тениската беше навлякла джинсова риза, украсена с фалшиви диаманти. Беше се поувлякла с козметиката — устните й бяха яркорозови, всеки нокът на ръцете й беше лакиран в различен цвят.

— Кой е този Адам? — попита и задуха лака, за да изсъхне по-бързо.

— Нашият пощальон.

— Аха! — Дела Лий вдигна очи и победоносно се усмихна. — Заради него онзи ден хукна навън.

Джоузи се почувства така, сякаш я бяха спипали с уста, натъпкана с желирани бонбони.

Днес обаче натрапницата май нямаше намерение да я пече на бавен огън. Мислите й бяха обсебени от нещо друго.

— Открай време се притеснявам, че Клоуи е обсебена от Джейк — промърмори разсеяно. — Така и не остана време да опознае себе си. Ние с теб и Клоуи…

— Дела се просна по гръб върху спалния чувал, който Джоузи й беше дала. Протегна ръце пред очите си, за да се полюбува на маникюра си. — Ние трите не можем да задържим сърцата си, ако ще това да ни коства живота. А ти дори си позволила на един пощальон да отнесе твоето.

— Познаваш ли тези хора?

— Не лично. — Дела Лий отпусна ръце и се загледа в дрехите на Джоузи. — Обаче знам, че Клоуи е свястна. Тя е на… на двайсет и пет, така мисля. Помня, че бях на десет, когато ти дойде на бял свят, тя се роди след две години.

Джоузи изненадано я изгледа:

— Нима помниш кога съм родена?

— Разбира се. Обзалагам се, че повечето местни хора помнят рождения ти ден. Ти беше любимото единствено дете на Марко Чирини.

— Ясно. — Дела Лий така и не взе плика от закусвалнята, затова Джоузи гордо го сложи на пода пред себе си: — Разприказвахме се и забравихме сандвича.

Неканената гостенка извърна глава и погледна плика.

— Самообслужих се от твоя склад, докато те нямаше. — Повдигна спалния чувал и показа няколко опаковки от сладкиши. — Не вярвах, че ще изпълниш желанието ми. Сърдечно ти благодаря. Много си мила с мен тъкмо когато ми трябва помощ. Само че вече хапнах. Нали все ме караше да се храня? Ти изяж сандвича. Знам, че го искаш. Утре ще ми вземеш друг.

Джоузи се втренчи в плика. Ако се подчинеше, щеше да постъпи егоистично. Вярно, че се изкушаваше от сандвича, обаче го беше купила за Дела Лий и нямаше да е честно спрямо нея. Всъщност защо да не е честно?

— Сигурна ли си? — промърмори.

— Сто процента. — Дела Лий дяволито се усмихна. — Хайде, яж. И пак ми разкажи за срещата с Адам. Интересува ме всяка думичка. Ако знам повече, по-лесно ще ти помогна.

Джоузи въздъхна и бръкна в плика.

Щом вечерта чу позвъняването на външната врата, Клоуи изключи с дистанционното звука на телевизора, взе книгата, която се беше появила на канапето до нея, и я пъхна под възглавниците.

Щом стана, видя, че „Научи се да прощаваш“ отново е на дивана.

Отново я натика под възглавниците. Обикновено книгите, които не искаше да прочете, се предаваха след няколко опита. Тази обаче упорстваше.

— Я се дръж прилично! — скара й се тя.

Прекоси помещението, което служеше едновременно за трапезария и всекидневна. Кухнята в дъното беше отделена само с голям плот. Всичко блестеше от чистота, обстановката беше типична за жилище на мъж. Тъкмо по вкуса на Джейк. „Позволих му да ме обезличи — помисли си Клоуи. — Допуснах го.“

Дълбоко си пое въздух, преди да отвори вратата. Знаеше кой е. Адам й беше телефонирал преди малко, за да я предупреди за посещението си. Направи му знак да влезе и каза:

— Куфарите му са под леглото.