Сара Алън - Вкусът на мечтите

Джоузи намръщено се загледа в парка и отсече:

— Не! А вие?

— Винаги ходя. Тоест винаги ходех с Джейк. Ще отида, ако ми правите компания.

Погледите им се срещнаха. Бяха почти еднакви на ръст, очите и на двете бяха тъмнокафяви.

— Сигурно имате приятели, които да ви придружат.

— Всички ще ме разпитват за Джейк. Нещо ми подсказва, че вие няма да повдигнете въпроса.

— Естествено, защото не ме засяга.

— Ето! Вие сте най-подходяща.

Джоузи се позасмя и поклати глава:

— От дете не съм ходила на фестивала. — Сведе поглед и озадачено се намръщи. Наведе се и вдигна книгата, която лежеше на стъпалото. — Май е ваша, нали?

Клоуи въздъхна:

— Да… Благодаря.

— Не я ли оставихте току-що на щанда?

— Да. Вижте, смятам да отида на празненството. Нищо не съм правила без Джейк, но ще отгърна нова страница от живота си. Това ще е началото.

Джоузи я изгледа:

— Мислите ли, че ще му простите?

— Още не знам какво ще направя. — Тя пристъпи до големия контейнер за смет и запрати вътре „Научи се да прощаваш“. — Вижте, ще бъда до сцената към осем часа. Елате, ако размислите.

— Изяж го веднага! — нареди Джоузи, отвори вратата на дрешника и сложи плика пред Дела Лий, която седеше на спалния чувал. Още носеше короната и огърлиците, но днес беше облякла няколко блузи върху тениската си и май беше обула още едни джинси. Джоузи не беше сигурна какво точно прави неканената й гостенка. Може би й беше скучно. А може би мислеше, че единственият начин да си вземе всички дрехи е, като ги навлече една върху друга.

Само дето вече и дума не обелваше, че ще си тръгне. И може би така беше по-добре предвид на онова, което я чакаше в дома й. Всъщност сякаш се чувстваше като у дома си в дрешника и не проявяваше желание поне да стане и да се поразтъпче. От друга страна, ако не беше натрапницата, самата Джоузи начаса щеше да пропълзи в тайното си убежище. Щеше да си хапне карамели и шоколадови бонбони с вишни, да почете любовен роман.

Тя свали дългото си сиво палто и късметлийския червен пуловер. Дали днес й беше помогнал? Не знаеше. Чувстваше се объркана. Животът й се променяше и макар че промените бяха незначителни, със сигурност я бяха изкарали от релси. Първо се появи Дела Лий. После се запозна с Клоуи. А пък Адам беше казал, че тя ухае на мента.

Беше усетил миризмата!

— Защо да бързам? — попита Дела Лий.

Джоузи пристъпи до кушетката, тапицирана в синьо, и сложи върху нея чантата, пуловера и палтото си.

— Прибрах сандвича в чантата си, за да не изстине, и майка ми май го подуши. — Тя се обърна и приглади косата си, разрошена от вятъра.

— И какво от това?

— Не искам да го види. Върнах се по-късно от обичайното и тя се беше разтревожила. Отгоре на всичко сигурно подозира, че тайно внасям храна. Ще я поставя в неловко положение. Смятам, че и без това е имала достатъчно ядове с мен.

Всъщност непрекъснато тайно внасяше храна, само че досега никой не знаеше за прегрешението й. Пазаруваше с дебитната си карта, така майка й оставаше в неведение. И днес беше оставила в багажника на колата две-три пакетчета кокосови бонбони, шоколадови вафли и няколко симпатични бутилки с оранжада. Винаги изчакваше Маргарет да заспи и чак тогава занасяше покупките в стаята си. Хелена знаеше, че нощем Джоузи отива до колата си, но вероятно смяташе, че е нормално, затова след известно време, престана да й предлага да носи пликовете й. Само надничаше от стаята си, за да се увери, че е дъщерята на господарката, а не някой страшен среднощен крадец.

— Какво си направила, че да се срамува от теб? — подхвърли Дела Лий. — Както изглежда, май заради нея си се отказала да живееш нормално.

Джоузи поклати глава:

— Бях ужасно дете.

— И какво от това? — повтори Дела Лий.

— Длъжница съм й. Пък и нямам други родственици, освен нея.

Неканената й гостенка се засмя:

— Така си мислиш.

— За какво намекваш?

— За нищо. Пошегувах се. Чуй, миличка, свали майка си от пиедестала. Не е толкова безгрешна. И въобще не й пука за теб. Навремето ти допусна същата грешка с баща си.

— Откъде знаеш?

— Целият град го знае. Ти го обожаваше.

— Да, обичах баща си. Сега остава да ме посъветваш да посещавам психотерапевт.

Вместо това Дела Лий каза:

— Благодаря за сандвича, но вече хапнах. — Остави плика на пода пред дрешника и добави: — Ти го изяж.

Джоузи се втренчи в плика. Знаеше, че ако изяде сандвича, ще се почувства и по-добре, и по-зле. Позната дилема. Никога не бе изпитала нещо, което да й достави пълно удоволствие. Понякога се питаше дали такова нещо изобщо съществува.