Сара Алън - Вкусът на мечтите

— Струва ми се, че той не знае.

— Разбира се, че не знае.

Клоуи я хвана под ръка:

— Да вървим.

Докато крачеха към сцената, Джоузи хвърли глупавия захарен памук. Това беше залъгалка за деца, възрастните не си купуваха захарен памук.

Двете си запробиваха път през множеството. За пръв път в живота си тя изпитваше нещо подобно — сякаш бе обвита от топла човешка вълна. Отначало се изплаши, че ще я разделят с Клоуи или че ще се задуши. Ала след малко почувства, че се движи като вода по течението.

Беше прекрасно!

Оркестърът гърмеше толкова силно, че земята под краката й вибрираше. Години наред вечер в леглото бе слушала музиката, изпълнявана на фестивала, но и през ум не й беше минавало, че някога ще се озове до сцената.

След около час внезапно престана да се движи с тълпата. Усети, че Адам е наблизо още преди той да проговори.

— Клоуи?

Тя леко извърна глава, промърмори „Адам!“ и отново се загледа към сцената.

— Заведох го вкъщи. — Той говореше високо, за да го чуят. — В моята къща. Беше се понапил. Не иска да те притиска, повярвай ми. Чувства се ужасно заради онази случка.

— Радвам се.

Адам любопитно изгледа Джоузи:

— Здравей.

— Здрасти, Адам. — Тя се обърна към сцената, но усещаше всяко негово движение. Сега той стоеше точно зад нея.

Цялата настръхна, сякаш я прониза електрически ток. Ако леко се наведеше назад, щеше да го докосне. Затвори очи и се запита какво ли ще е, ако Адам я прегърне през кръста. Изпита страстно желание, което обикновено свързваше с храната. Внезапно съжали, че е хвърлила захарния памук.

Почувства как той пристъпи по-близо до нея. Въобразяваше ли си, или Адам се беше привел да помирише косата й?

Отвори очи.

Той наистина вдъхваше аромата й.

„Боже мили!“ — помисли си. Животът й бе станал толкова необикновен, откакто Дела Лий се появи в дрешника й. Наистина ли всичко това се случваше с нея, или беше плод на фантазията й? Ами ако полудяваше?

Страхът бе така реален, че тя рязко се извърна да провери дали той е зад нея.

И се блъсна в гърдите му.

Адам я хвана за раменете, за да й помогне да запази равновесие, и тя вдигна поглед към лицето му. Сините му очи сякаш бяха изсветлели от прекомерното взиране в слънцето. Пухкави снежинки бяха накацали върху чупливата му руса коса. Джоузи знаеше, че ако косата му се намокри, веднага се накъдря — години наред го беше наблюдавала как под дъжда се приближава до верандата й. Струваше й се, че му харесва, когато вали, а тук, под падащия сняг, той беше в стихията си.

Джоузи веднага му обърна гръб и ръцете му се плъзнаха от раменете й. Тя се наведе и прошепна на Клоуи:

— Тръгвам си.

Новата й приятелка озадачено я изгледа, извърна очи към Адам, после отново към нея:

— Зле ли ти е?

— Нищо ми няма. Време е да тръгвам.

— Добре. Адам, ще я изпратиш ли до колата й?

— Не! — отчаяно възкликна Джоузи, после се насили да се усмихна. Двамата я гледаха, сякаш беше обезумяла. — Не е необходимо. Честна дума. И сама ще стигна. До колата. Благодаря. До скоро.

„Тъпачка, тъпачка, тъпачка!“ — повтаряше си, докато се отдалечаваше.

Адам и Клоуи се взираха след нея до мига, в който тя се изгуби сред човешкия мравуняк.

— Знаеш какво се случи, нали? — подхвърли тя.

Адам поклати глава:

— Нищо. Джоузи е малко особена.

— Влюбена е в теб.

Той се облещи:

— Моля?

— Джоузи Чирини е влюбена в теб — извика Клоуи, все едно първия път музиката беше заглушила гласа й. Много добре знаеше, че я е чул. Само че не й вярваше.

— Глупости!

— Тя ми призна. Каза, че се е влюбила в теб от първия миг, в който те е видяла. Поне веднъж приеми истината, Адам. Планината не е убила либидото ти. Не пропускай тази възможност. Защо мъжете винаги оплескват нещата? — Клоуи му обърна гръб и се отдалечи.

Той я проследи с поглед, без да помръдне. Беше поразен.

Открай време му допадаше уханието, което се излъчваше от Джоузи. Спомни си как тази вечер беше разпуснала къдравата си черна коса и колко й отиваше прилепналият червен пуловер, с който я беше виждал безброй пъти, защото червеният цвят драматично контрастираше с бялото й лице. И не беше единственият мъж, който днес я беше забелязал.

Беше готов да се обзаложи, че се е гримирала.

Заради него ли?

Ненадейно се почувства несигурен — усещане, което го измъчваше винаги, когато трябваше да рискува.

Проклятие!

Кракът го болеше.

Време беше да си върви у дома.

На другата сутрин Адам стана от сън и отиде в кухнята на малката си къща досами сградата на гимназията. Няколко месеца беше търсил жилище с подходящия изглед. Искаше да вижда през прозорците планината Балд Слоуп, сякаш бе длъжен да я държи под око.