Арчибалд Кронин - Дамата с карамфилите

— Не се притеснявайте, мис Лоримър. Толкова често чакам Нанси в театъра, че вече свикнах. Пък и за мен това е едно разнообразие, да разполагам с време и да не трябва да пестя секундите. Обзалагам се, че в края на краищата ще започна да изпитвам удоволствие!

Докато Катрин слагаше ръкавиците си, той огледа наредбата на кантората с внимателен поглед, в който се четеше любопитството на познавача.

— Всичко е много хубаво. Всеки предмет поотделно страшно ми харесва, особено този прекрасен килим.

— Съгласна съм с вас — отговори Катрин и поясни: — Това е персийски килим от XVIII век. Вероятно килимарят, който е връзвал нишките, е работил десет години. Всичките цветове са добити от стари растителни бои…

— Не ще и съмнение — съгласи се младият мъж, — това е един екземпляр Кирман от Лавер, нали?

Катрин го изгледа изненадано. Човек трябваше да е много опитен, за да познае не само провинцията, но и мястото, от което произхождаше килимът. Този беше наистина от Лавер.

— Разбирате ли от антики? — попита тя с любопитство.

Мадн отговори много сериозно.

— Не, никак, или поне не така, както вие го схващате. Но проявявам интерес и се старая да се справя сам. Прочел съм доста книги, а и в Европа обходих много музеи. Има сума ти неща, които нашата американска цивилизация не познава, като персийските килими, например, и старите италиански мебели. Да, и после, надявам се, че противопоставянето не ще ви дразни, като руската салата… — И той избухна във весел смях. — Що се отнася до приготвянето на руска салата, аз съм специалист…

— Ами! Гледай ти! — възкликна Катрин.

Тя се чувстваше все по-объркана и озадачена от неочакваните интереси на този човек, на когото не можеше да отрече известна самобитност. През главата й минаваха най-противоречиви мисли. Докато слизаше по стълбите, я обзе огорчение и в същото време изпита доволство.

Пред къщата го очакваше двуместна синя кола.

— Надявам се — обясни бързо той, — че няма да имате нищо против. Нанси ми каза, че сте се отказали от колата си и затова дойдох с тази.

— Ваша ли е?

— О, не — отговори той изненадан. — Наех я.

Катрин прехапа устни.

— Все пак има доста разкошен вид — промълви тя насмешливо.

В мига, в който изрече това, съжали за думите си, но той не реагира, сякаш не беше чул нищо.

Колата се носеше с умерена скорост. Крис караше уверено. Той прекоси парка „Сейнт Джеймс“, после продължи покрай Темза, по водите на която залязващото слънце разпръскваше лека златиста мъгла.

Мадн се беше навел малко напред, като стискаше между коленете си меката си шапка. Той наблюдаваше със сдържано внимание разкриващата се пред очите им гледка.

— За мен е много интересно — каза той най-после. — Всичко тук е толкова различно от Кливланд. Чувствам се като омагьосан.

— Много работи ви омагьосват, мистър Мадн.

Той се поколеба, преди да отговори.

— Разбира се. Виждам, че ви изглеждам недодялан, но какво искате, от петнадесет години съм толкова зает с работа, че нямах време дори да си отдъхна. След смъртта на баща ми, по време на войната, прекарах един много тежък период. После започнах да се изкачвам бавно по наклона и трябваше здраво да се вкопчвам, за да не падна. Не можете да си представите, мис Лоримър, как се чувства човек, когото работата така е хванала за гушата, че не може да се порадва дори на залез като този и който няма време дори да се запознае с девойка като Нанси.

— Да, много добре ви разбирам.

За миг в погледа на Катрин се мярна съчувствие към него, но тя бързо се овладя и добави:

— Надявам се, че няма да останете разочарован от онова, което ще видите в Уимбълдън.

— Обичам да завързвам нови познанства. И после, отнася се за роднини на Нанси и ваши близки.

Последните думи той изрече съвсем спокойно. Катрин, напротив, се усмихна стеснително.

— Тъкмо затова се чувствам длъжна да ви предупредя. Може би майка ми и аз ще ви се сторим малко ограничени. Ние принадлежим към средната класа, мистър Мадн, и сме отчайващо дребни буржоа. Разкошната обстановка в кантората ми не бива да ви заблуждава. Често пъти поради работата си аз се срещам с видни личности, но никога не забравям, че съм започнала кариерата си като дребна машинописка с петнадесет шилинга на седмица. Тогава носех обеда си в книжна кесия. Повярвайте ми, не съм се променила много и сега.

— Наистина ли?

Той се обърна към нея и видя, че тя говореше съвсем сериозно.

— Вярвам ви! — заяви младият мъж бързо. — За пръв път започвате да се издигате в очите ми.