Кэтрин Сатклифф - Мания

— И които ни бяха отнети от мен и от брат ми, когато навършихме десет години. Бяхме поставени под опеката на манипулираща, безсърдечна стара вещица, която пожертва тялото и душата на ангела в това легло, за да ме държи под контрола си. О, и нека не забравяме, че Той позволи на разбойниците да ме ударят по главата, почти превръщайки ме в един от онези дрипави идиоти в Менсън. За какво? Това ли е начинът Му да ми покаже, че съм твърдоглав?

— Ако не беше ударен по главата, нямаше да я срещнете, нали?

— Тушѐ. Въпреки това, ако не ме бе срещнала, без съмнение щеше да бъде щастливо омъжена за този безволев малък викарий — Джон Рийс или както там се казваше — от Хъдърсфийлд, който бе лудо влюбен в нея. Веднъж се появи на прага ми, призна ми любовта си към нея и пожела да я отведе надалеч, преди да съм отнел невинността й.

— Понякога пътят към щастието е осеян с възходи и падения. Такъв е животът, Ваша Светлост. Възвишеността е по-божествена, ако някой страда за постигането й.

— Пътят към небесата, осеян със самобичуване, изглежда леко лицемерно за Бог, за който се предполага, че е превъплъщение на добротата. Не е ли така?

— Ако животът предполагаше блаженство, Ваша Светлост, нямаше да има разумна причина да очакваме Рая, нали?

— Звучите като проклет викарий. Мислех, че лекарите са склонни към атеизъм заедно с учените, философите и математиците.

Гудбоди погледна надолу към Мария и се намръщи.

— Би трябвало да ненавиждам мисълта, че този живот е всичко, което можем да очакваме с нетърпение, в противен случай каква ужасна загуба на време би било всичко. — Въздъхна и продължи: — Внимавайте как се отнасяте към нея. Усещам, че може да бъде опасна.

Мария опасна? Невъзможно! Не и ангелът, който ме избави от собствения ми Ад.

Мария Аштън олицетворяваше добротата. Тя беше първото добро нещо, което оказа влияние върху живота ми след смъртта на родителите ми. Колко уверена беше в божието милосърдие. В този момент думите й на божие благоволение проникнаха в паметта ми.

„Вярвам, че Той е търпелив, мил и всеопрощаващ — без значение от греха или греховете. Ръката Му е винаги протегната. Всичко, което ни трябва, Ваша Светлост, е вяра, кураж и разкаяно сърце.“

И как това ужасно и наивно убеждение ще й върне вярата в Него?

— Ваша Светлост.

Носейки поднос с храна, Хърбърт влезе в стаята, остави го на масата близо до леглото и сковано се обърна с лице към мен. Тънък кичур сива коса падна върху едното му кървясало око. Без следа от притеснение той го избута назад.

— Ще желаете ли нещо друго, Ваша Светлост?

Огледах намачканата му бяла риза.

— Отново си забравил да облечеш жакета си, Хърбърт.

Той погледна надолу, после нагоре и подсмръкна.

— Да, Ваша Светлост. Моите извинения.

— Какво е това? — посочих няколко петна по ризата отпред, точно под брадичката му.

— Вечерята на младата дама, Ваша Светлост. — Той махна с ръка по посока на подноса. — Задушено.

— Мили боже, не и агнешкото задушено, с което се опита да ме храниш преди три дни.

— Гълъб, Ваша Светлост.

Едновременно погледнахме към вече затворения и заключен прозорец, където трио гълъби, накацали по перваза, надничаха към нас. Бавно обърнах поглед към Хърбърт.

— Ти не си…?

— Не и лично, Ваша Светлост. Конярят Мейнърд беше повече от щастлив да се заеме със задачата. Каза, че били — моля да ме извините, Ваша Светлост — осирали проклетите му седла и каретата.

— Колко… апетитно.

— Да. — Хърбърт премига сънливо. — Това ли е всичко, сър?

Поклатих глава в съгласие и го наблюдавах как се отправи към вратата.

— Хърбърт. — Той се обърна и ме погледна. Хвърлих му ключа. — Заключи вратата от външната страна.

— Да заключа… Ваша Светлост? — Челото му се набръчка.

— Да.

Големите му кокалести пръсти се свиха около ключа, когато кимна неохотно.

Гледах как вратата бавно се затвори с щракване. Изчаках един дълъг момент, преди да чуя остъргването на ключа в ключалката и резето да си дойде на мястото.

Чувах собственото си дишане.

Не бях, нито някога съм бил смел човек. Не бях като брат ми. Два пъти, само два пъти бях събрал достатъчно кураж, за да извърша нещо смело. Първият път беше, когато спасих Клейтън от удавяне, а другият — когато казах на баба ми да върви по дяволите и яздих в тъмното, за да намеря Мария.

С ръкави, навити до лактите ми, преместих леген с гореща вода до леглото, заедно с калъп сапун с аромат на прасковен цвят и кърпа. Спомних си как тя ме изкъпа веднъж, как потопи тялото си до моето, а водата и сапунените мехурчета се издигаха над красивите й гърди. Когато приключихме, бяхме разплискали повечето вода от ваната. Тя стоеше по средата на стаята с големи сапунени мехурчета по гладките си хълбоци, перлена пяна красеше връхчетата на розовите й зърна, а кожата, порозовяла от топлата вода, сияеше.