Кэтрин Сатклифф - Мания

— Не. — Ръката на Ръскин се стегна на рамото ми, за да ме спре. — Тя може да изглежда невинна, Ваша Светлост, но ви уверявам, че не е.

— Махни си ръката от мен — изрекох през стиснати зъби. — Веднага.

Той отвърна шептейки:

— Ваша Светлост, мис Аштън е луда.

Обърнах се към Ръскин и го блъснах в стената, хващайки го за яката, а кокалчетата ми се притиснаха в отпуснатата кожа на гърлото му.

— Това не е Мария. Сега ми кажи какво си направил с моята Мария. Мария Аштън от Хъдърсфийлд. — Гласът ми се пречупи. — Това… животно не е Мария.

Той не каза нищо, само примигна учудено с очи, изпъкнали като на жаба.

Тогава го чух — ужасния звук.

Тананикане.

Споменът заля сърцето и ума ми.

Тананикане.

Песента на Мария.

Любовната мелодия, която бях композирал за нея, сладко се понесе като птича песен по стените на килията.

Когато Ръскин отскубна пръстите ми от палтото си, аз залитнах назад, а погледът ми отново попадна върху крехката жена, свита в тъмния ъгъл. Празният й поглед гледаше в нищото, коленете й бяха присвити до гърдите, а отрязаната й коса — заплетена в мръсна маса около измъченото й лице.

Покрих очите си с ръце, след това ушите, опитвайки се да заглуша мекия звук на мелодията — сигурен, че съм стигнал до ръба на лудостта.

Не, това не бе лудост.

Безумието обитаваше съзнанието на баба ми. Кой нормален човек с поне зрънце доброта в сърцето си ще се отърве от друго човешко същество по такъв начин? И всичко това в името на родословната линия? Дългата линия синя кръв, течаща във вените на Хоторн, да не бъде опетнена от обикновен човек, титлата Солтърдън да не се превърне в посмешище, а вратите на аристокрацията да не се затръшнат в лицата им?

Вдовстващата херцогиня щеше да си плати за това. Скъпо.

Останал без дъх, махнах палтото си и дръзнах да се приближа. Името й трепна върху устните ми.

— Ма… рия?

Очите й се промениха. Клепачите й се присвиха.

Нямаше разпознаване в безизразния поглед, който някога ме обгръщаше със състрадание и любов.

Тя скочи без предупреждение като подивяла котка, а сблъсъкът с тялото й ме накара да залитна назад и да падна върху мръсния под.

Нащърбените й нокти раздираха бузите ми, ръцете й ме удряха с юмруци. Краката й ритаха, коленете й притискаха ребрата ми с такава сила, че изкараха въздуха от дробовете ми, и внезапно се почувствах сякаш отново съм дете, сякаш отново бях в дълбокия океан, обграден от отломките на унищожения кораб — пребит и полуудавен.

Санитарят я отскубна от мен, докато тя се съпротивляваше като хванато в капан животно. Ужасни, нечовешки звуци излизаха през устата й, която някога ме обсипваше с ласкателства.

Накрая, поемайки си накъсано въздух, успях да кажа:

— Не я наранявай.

— Боже милостиви.

Клейтън си поправи път през изумените зяпачи, струпани на вратата, разрошен от безумната езда до Менсън. Хвана ме за ръката и ме вдигна на крака. Лицето му изразяваше шок и отвращение, докато гледахме как санитарите се борят да я удържат.

Изведнъж тя се отпусна в ръцете на тромавия човек, който я пусна в купчината слама, като че ли не беше нищо повече от дрипа, със същата бързина, с която ме бе нападнала.

Обърнах се към Ръскин, който беше отстъпил назад. Лицето му бе застинало в ужас.

Клейтън пристъпи между нас. Мускулите му се напрегнаха, за да ме възпре да се нахвърля върху Ръскин, защото щях да го убия заради това, което й бе причинил.

— Няма да помогнеш на Мария, ако те затворят за убийство — каза Клейтън възможно най-спокойно.

Погледнах го разгневено.

— Аз съм херцог. Тези откачени копелета не биха се осмелили да ме хвърлят в затвора.

— Ваша Светлост, ти си бедствието на аристокрацията. Самият крал ще те затвори в най-дълбоката, тъмна дупка без надежда за спасение, ако не държеше толкова на баба.

— Възнамерявам да убия и нея.

— Обещания, обещания.

Устните на Клейтън се извиха и почувствах, че се отпускам.

Брат ми извади кърпата от джоба на жилетката си и я бутна в ръката ми, като докосна с пръст бузата си, напомняйки ми за драскотините, които едва сега започнаха да пулсират с остра болка.

Притиснах парчето плат към лицето си и то бързо се покри с петна от кръв. Като се загледах надолу, истинската реалност на това място и хората в него, треперещата, някога красива жена, сега побъркана и свита в ъгъла, която връхлетя върху мен с нечовешка сила, ме накара да се почувствам крехък като тънко стъкло.