Кэтрин Сатклифф: Мания

Клейтън ме изведе от килията.

Свлякох се срещу вратата на коридора с наведена глава и чувствах как по бузите ми се стичаха капки кръв и падаха върху обувката ми като тъмни сълзи.

— Какво предлагаш да направя сега? — Клейтън се облегна на стената и скръсти ръце на гърдите си. — Необходимо ли е да ти напомням, че напусна пълна църква с гости и изостави годеницата си пред олтара?

— Сватбата се отменя, разбира се.

Той погледна назад към килията на Мария.

— Това се подразбира от само себе си. Имам предвид… това. Нея. Братко, мисля, че вече е твърде късно да й помогнем. Страхувам се, че нея вече я няма.

— Ще я взема у дома, там, където й е мястото.

— Хъдърсфийлд?

— Торн Роуз.

Сивите очи на Клейтън ме наблюдаваха със сериозен поглед.

— Тя ще има нужда от медицински сестри и прислуга. Ще се погрижа за това незабавно.

— Излишно е. — Изправих се и се загледах в стената. — Тя е товар, който аз трябва да нося. Ако не бях аз…

— Трей… — Клей се приближи, гласът му омекна. — Вината не е твоя.

Погледнах брат си.

— Напротив, моя е. Обичах я. Това беше достатъчно.

Имението Торн Роуз

Седях на стол в галерията на втория етаж, окъпан от слънчева светлина, проникваща през стотиците стъкла, а от горещината по тила ми бяха избили капчици пот… Бузата ми пулсираше от драскотините, които Мария ми нанесе предния ден, а назъбените линии несъмнено щяха да оставят белег на лицето ми.

Портретите на предците на Солтърдън, наредени по стените, гледаха надолу към мен с такава праведност, че погледите им сякаш изгаряха лицето ми.

Може би съм бил на около дванадесет години, когато ме бяха изпратили в покоите на баба ми, за да ме накаже за някакво прегрешение, което според нея не е било достойно за херцог. Тя наказваше Клейтън по-рядко, отколкото мен, а самото очакване — времето, в което чакахме да дойде момента, в който ще понесем последиците — бе по-лошо от наказанието.

Ако случайно дядо беше в къщата, той се опитваше да я разубеди да ни наложи поредното наказание.

— Момчетата са си момчета — смеейки се, казваше той, а тя изгракваше:

— Херцозите са си херцози.

Прекарах целия си живот в опити да докажа, че тя греши.

Загледах се втренчено в заключената врата на стаята на Мария. Големият сребърен ключ с орнаменти лежеше на бюрото ми. Ослушвах се за всеки звук, който да ме предупреди, че е излязла от упоеното състояние, в което пътуваше от Менсън до Торн Роуз. Беше дяволско пътуване. Мария бе овързана и от време на време се събуждаше от вцепенението си, виеше от ужас, настанена на скъпите седалки на екипажа, докато аз яздех с Мейнърд, който управляваше каретата, сякаш го преследваха всички хрътки на Хадес.

Хърбърт — довереният ми човек, иконом, готвач, който пиеше от най-добрия ми портвайн, стоеше наблизо. Бе донесъл топла вода и ароматен сапун, който наскоро бях закупил от Париж за годеницата ми — прекрасната, с нокти като на хищна птица и зъби на змия Едуина, която при този обрат на събитията може би планираше смъртта ми.

Не заради това, че бе унизена, след като бе изоставена пред олтара, нито пък бе съкрушена. Тя не ме обичаше, точно както аз не бях влюбен в нея. Но аз се нуждаех от пари, а тя от съпруг… и баща на бебето, което растеше в утробата й, и чийто биологичен родител бе неизвестен.

Със сигурност детето не беше мое. Когато бях с нея за първи път, тя вече бе бременна.

Заради моето предателство, обаче, сега бе принудена да се справя с положението си сама. Едуина беше подготвена за майчинството толкова, колкото и аз за бащинството — бяхме прекалено големи егоисти. Деца имаха хора като брат ми, който намираше бебешкото дърдорене и лигавене някак мило, който изпитваше удоволствие да ги гледа как лудуват като диви кученца в градините и който прекарваше мрачните зимни нощи в разказване на приказки и четене на библейски писания пред буйния огън.

Може би заедно щяхме да се справим. Тя имаше пари за наемането на бавачки, за да може детето да бъде сухо, нахранено и спокойно. Докато ние с Едуина вършехме нашите си неща — да се забавляваме с любовници, да играем фаро и от време на време да посещаваме тъмния Ийст Сайд, където негодници като мен се отдаваха на неприлични, но приятни грехове.

Зад заключената врата най-сетне се чу звук.

Взех ключа в изпотената си длан и се изправих бавно. Погледът ми се бе втренчил във вратата, сякаш беше пътека към Ада.

Как бе възможно да се страхувам от нея?