Кэтрин Сатклифф: Мания

— Ако отново повдигнеш темата за Мария, възнамерявам да те ударя. Силно.

— Признай си, все още си влюбен в нея.

— Глупости.

Клейтън се приближи зад мен, поставяйки съчувствено ръка на рамото ми.

Отдръпнах се и се засмях горчиво, а лицето ми пламна.

— Очевидно младата жена далеч не е била толкова сериозна в предполагаемата си привързаност към мен, както бях самият аз, иначе не би изчезнала така внезапно. Чисто и просто не иска да бъде намерена. Или поне не от мен. — Поглеждайки Клейтън, добавих: — Ако баба не я беше отпратила от къщата…

— Какво щеше да се промени, ако Мария не те обичаше?

Затворих очи за кратко. Топлината в малката стая ме караше да се потя. Ушитият по поръчка вълнен костюм беше прилепнал плътно по тялото ми и усещах как започваше да ми прилошава.

Образът на Мария Аштън се появи в съзнанието ми — красиво лице с големи сини очи, разрошени копринени руси коси и благ дух, който ме беше избавил от мъките на Ада. Ако не бе изпълнила нареждането на баба ми да се грижи за мен, сега можеше да съм мъртъв след раната, която ми нанесоха разбойниците, и които смятаха, че са ме убили.

Ако Мария не ме обичаше? Ах, а ето кой беше главният проблем. Беше треперила от страст под тялото ми, жертвайки грижливо пазената си невинност. Беше ми показала любовта си по хиляди начини.

Когато целият свят ми беше обърнал гръб, Мария, дъщерята на викария, се беше появила като паднал ангел, за да ме спаси.

За пръв път в мизерния ми живот се бях влюбил. Дълбоко. И това чувство нямаше да ме напусне въпреки предателството от изчезването й.

Въпреки безграничния ми гняв. И въпреки че бях на път да се оженя за друга, сърцето ми започваше да тупти като нагорещено олово в гърдите, когато си спомнях месеците, в които я бях търсил, и писмото, което пристигна половин година, след като беше заминала от Торн Роуз с каретата на баба ми.

„Ваша Светлост, случилото се между нас беше грешка. Омъжих се за друг. Желая ви щастие.

Мария… Господи, колко я обожавах. Заслепен от обзелото ме безумие, бях й излял сърцето и душата си с музика. През онова ужасно време това беше единственият начин, по който можех да изразя чувствата си.

Песента на Мария.

Дори и сега, три години по-късно, мелодията ме преследваше, звучейки отново и отново в съзнанието ми, докато не започнах да полудявам отново.

От параклиса се дочу музика и мърморенето на събралите се гости. Сред тях нямах приятели. Въобще нямах приятели. Вече не.

Облечени в прекрасните си дрехи, пристигнали в елегантните си карети, а богатството и титлите им бяха пропити в аристократичните им пори като парченца лед, всички бяха дошли за едно — да наблюдават как един мъж пристъпва от пропастта на разпадащото му се достойнство и пропада право в бездната на пълната разруха.

И когато паднех в тази бездна, щях да помъкна вдовстващата херцогиня, баба ми, заедно с мен.

Алкохолът туптеше в главата ми, сякаш някой ме удряше с тояга, докато викарият говореше тържествено, първо към задържалите дъха си зяпачи, след това към мен и Едуина, която ми се усмихна разбиращо. Огненочервената й коса беше покрита с дантелена шапка, а дълбокото й деколте разкриваше най-пищните гърди извън Париж.

С малко късмет щях да издържа церемонията, преди да загубя съзнание. Пази боже събраните на тапицираните пейки лешояди да са изминали целия този път, само за да изгубят краткотрайно си забавление, тъй като младоженецът е имал неблагоразумието да припадне, преди да обрече живота си на гибел.

Думите на викария се носеха към мен, разпръскващи се като листа на вятъра — нещо за това, че ако някой знае някаква причина тези двама души да не се оженят, да говори сега…

О, имаше много, много причини. Последната от които беше, че не се обичахме.

Но тя имаше пари, а аз се нуждаех от тях.

От своя страна тя се нуждаеше от услужлив любовник, който да задоволява склонността й към еротични щуротии. Тъй като бе видяла сметката на петима съпрузи, последните двама умрели във вихъра на оргазмите й, не се намираше човек и от два континента, който да се появи на мига, стига тя да му намигнеше.

Освен това, ако имаше жена на английска земя, която баба да презира, това беше Едуина — любовницата на починалия съпруг на херцогинята.

— Аз имам — дойде глас от събралите се.

Думите бяха последвани от ахване, което така проехтя през стаята, че се разнесе като църковен звън, и внезапна тишина. Викарият, чието изражение беше замръзнало в шок, лицето му — бяло като брашно, се бе втренчил някъде над рамото ми, докато ръцете му стискаха неподвижно книгата.