Кэтрин Сатклифф - Мания

Клейтън, който стоеше до мен, изпусна едно тихо „благодаря на Бога“.

Едуина избълва проклятие и бавно се обърна.

Отърсих се от пиянското си объркване и се олюлях несигурно, за да се съсредоточа върху малкото закръглено създание, носещо мръсно на вид сиво боне и безформена рокля, покрита със също толкова мръсен сукман. Тялото й се тресеше като в треска, докато стоеше изправена между редовете в църквата.

Херцогинята се изправи с усилие на крака. Лицето й бе посивяло като косата й, а ококорените й очи се заковаха върху нарушителя, който отстъпи назад, сякаш очакваше нападение на отровна змия.

Повдигайки трепереща си ръка, възпълничката ниска жена посочи вдовстващата херцогиня и обяви пискливо:

— Тя го направи. Всичко това. Нека жалката ми душа гори в Ада, задето пазих това в тайна. Но се втурнах веднага, когато чух за сватбата ви, Ваша Светлост. Не можех да си държа устата затворена и минута повече.

Клейтън пристъпи до мен.

— Какво, по дяволите, значи това? — попита той.

Хванах ръката му и го спрях.

Съсредоточих се върху лицето на ужасената жена и без намек от пиянското опиянение, с което бяха пропити кръвта и мозъка ми, казах:

— Оставете я да говори.

Жената заобиколи вдовицата, която се беше вкопчила в бастуна си и отваряше и затваряше устата си, без да издаде и звук.

— Онова момиче, Ваша Светлост. Мария. Знам къде е. Къде се намира от нощта, в която бе отведена с каретата на баба ви. Херцогинята нареди да я закарат в Менсън, а не в Хъдърсфийлд, Ваша Светлост.

Дочуха се нови удивени ахвания, шокирани шушукания, примесени с нервни спекулации.

— Менсън… — Пристъпих от подиума, алкохолната мудност бе заменена от топлина, която се разля от корема ми и обля цялото ми тяло. — Със сигурност грешиш. Менсън е приют за душевноболни.

Жената преглътна, кимна и започна да плаче, кършейки ръце.

— Да. Ще я намерите там, Ваша светлост. Или каквото е останало от нея, Бог да благослови младата й измъчена душа.

Менсън

Болнично заведение за хора с умствени заболявания

Дъхът на мъжа миришеше на гнили зъби и херинга. Дясното му ухо, или това, което можех да видя от него под краищата на дългата мазна сива коса, бе отрязано до основата. Отпечатък от човешки зъби бележеше останалата част от кожата. Усуках мръсната му риза в юмрук и за трети път го блъснах в каменната стена.

— Отговори ми, идиот такъв. Къде е тя? Мария Аштън. Къде сте я скрили? Ако не ми отговориш, ще прекърша жалкия ти врат толкова бързо, че до края на вечерта ще вечеряш пушена риба в Ада.

— Какво става тук?

Огледах се наоколо.

Затлъстял мъж на около петдесет години стоеше на вратата. Малката му глава изглеждаше някак странно върху масивното му туловище. Големите, изпъкнали очи бяха изпълнени с пресметливост и трескава амбиция. Несъмнено беше от тези, които биха продали душата на майка си, ако това щеше да напълни кесиите им.

Нямах и капчица съмнение, че баба ми го беше направила доста богат.

Зад него се бяха струпали грамадни помощници, които бяха готови да нападнат в мига, в който чуеха заповедта. Съдейки по изражението му, обаче, такава нямаше да бъде дадена. В погледа му проблесна разбиране — знаеше точно кой съм и защо съм тук.

— Кой, по дяволите, си ти? — попитах.

— Ръскин. Рупърт Ръскин. — Мъжът се покашля. — Може ли да пуснете господин Суифт? Той наистина няма правомощия да ви помогне, Ваша Светлост. Няма да постигнете нищо, като го убиете, пък и е тъп като галош. Сигурен съм, че сте стигнали вече до този извод.

Отпуснах хватката си и мъжът се измъкна през вратата.

Ръскин изви тънките си устни в подобие на усмивка.

— Дошли сте за момичето, предполагам.

— Очевидно.

Той кимна рязко и отпрати пазачите с едно махване на ръката си. Излезе от стаята и се спря, чакайки ме да се присъединя към него в тъмния коридор.

Докато вървяхме напред, Ръскин започна да прехвърля един по един ключовете за килиите, които дрънчаха шумно в ръцете му. Това беше единствената му проява на нервност.

Без съмнение вече обмисляше последиците и се раздвояваше от окаяното си положение — да понесе гневните избухвания на баба ми, ако разкрие истината за затварянето на Мария в Менсън, или да умре от бърза и мъчителна смърт в ръцете ми, докато измъкна истината от него.

Бях в състояние да го убия с голи ръце. Исках да го направя още в този момент. Виждаше го в очите и свитите ми юмруци, в почервенялото лице и стиснатата ми челюст. Ако някой се опиташе да ми попречи, щях да загубя и малкото самоконтрол, който ми беше останал, и да стана същият криминално побъркан лунатик като крещящите от килиите нещастници.