Кэтрин Сатклифф: Мания

Засега сдържах жаждата за убийство, като наивно и упорито си казвах, че това е измама — вероятно още един от плановете на баба да манипулира живота ми и да ми попречи да се оженя за жена, която щеше да сложи поредното петно върху репутация на Солтърдън.

Исках да повярвам в това така отчаяно, че цялото ми тяло се разтрепери. Сигурно каквото и същество да пребиваваше зад тези заключени врати, то не можеше да е ангелът, който спаси живота и душата ми от огнената бездна на Ада.

Стигнал до желязната врата, Ръскин плъзна ключа в ключалката и стисна зъби, докато се бореше да отключи. Изсумтя, когато ръждясалият метал изскърца шумно. Бутна вратата с рамо и тя се отвори под натиска на огромното му тяло.

Заля ме неописуема смрад и стомахът ми се преобърна.

Несвързаният вой на побърканите проглуши ушите ми. Налудничави погледи надничаха през процепите на вратите.

Омразата към баба ми се увеличаваше с всяка стъпка, която правех в мрака. Ярост се надигаше в гърдите ми, карайки всеки мой забързан дъх да се превръща във възпламеняващ гняв. Треперех, но не само от ярост, а и от страх. Нервите ми завибрираха от мъчителна болка.

Не бях особено религиозен човек. Отказах се от Бог, след като бях принуден да гледам как баща ми беше разкъсан от акули, след като корабът, с който плавахме, се запали, оставяйки десетки пътници да се носят по течението в открито море, придържащи се единствено към отломките. Гледах как цели семейства умират от горещина, глад или удавяне, как морските дяволи се измъкваха тихо от дълбините, за да се хранят…

Но в този момент, докато вървях по коридора на този Ад, се молех с всяка частица от грешната си душа това да е просто още един пиянски сън.

О, през последните години имаше изобилие от тях — отначало бяха романтични видения как намирам Мария, как се прегръщаме и безумно и страстно се целуваме. След това дойде писмото, в което казваше, че нашата affaire de coeur е била грешка, и че се е омъжила за друг. Тогава романтичните ми мечти се превърнаха в ужасни кошмари, изпълнени с такава омраза, че често сънувах как я убивам.

Но това не беше сън.

Нито един сън не можеше да завладява сетивата до такава степен!

Молех се пътя, по който ме водеха, да стигне до една ужасна грешка — малката ридаеща болногледачка да е сгрешила, влачещият се до мен потен, вонящ мъж с безмилостни очи и лице като пихтия също да греши.

Зашемети ме това, че баба ми си бе послужила с такава изключителна жестокост и беззаконие. Докато отказът да повярвам блъскаше в мозъка ми, обезумелият вой отекна по влажните каменни стени. Разяждащ, горчив яд пропълзя в гърлото ми.

Когато завихме по слабо осветен коридор, се сблъскахме с жалко създание, влачено от санитари към килията му, което плачеше и бърбореше несвързано. Спрях, неспособен да се движа, тунелът сякаш се въртеше пред погледа ми. Ръскин, който вървеше напред, спря пред тясна врата.

Дебелите му ръце опипваха непохватно ключовете. Бях сигурен, че дрънченето им ще остави следа в паметта ми, както всеки процеп на каменните стени и подове, всеки омразен нюанс на безцветното лице на мъжа. Той се обърна бавно към мен, отвори вратата и зачака.

— Ваша Светлост — каза той, леко повдигайки едната вежда.

Преместих се. Бавно. Внимателно поставях единия си крак пред другия, сякаш пазех равновесие по тънък лъч светлина. Шокът бе заменен от разпростираща се в тялото ми топлина. Пот се спусна по гърба и страните ми.

Вътре в килията цареше тъмнина. Вонята изгори очите и ноздрите ми и ме принуди да дръпна шалчето на палтото си и да си покрия носа.

Погледът ми бавно се премести от сламената постелка на пода до…

Милостиви боже!

Затворих очи, разтърсен от гледката.

До замъгленото ми съзнание достигаше изпълнения с объркване глас на Ръскин. Лампата, донесена от санитаря, хвърли слаба светлина върху треперещо създание в единия ъгъл на килията.

Не. Не. Това не беше моята Мария! Моята Мария. С нежни сини очи и лице на ангел, чиято мека, светла коса галеше бузите ми и оставяше сладостен аромат по кожата ми.

— Гола е.

Това беше всичко, което можех да кажа в този момент.

— Разбира се — отговори Ръскин. — В противен случай може да се обеси. Това се случва често.

Шалчето се плъзна от ръцете ми и се понесе нежно като перце към краката ми. Загледах се в него за миг, мислейки си колко странно изглеждаше — толкова абсурдно суетен предмет на фона на отвратителната слама.

Примигнах от избилата пот, изгаряща очите ми, след това издърпах копчетата на палтото си, разкъсвайки ги в бързината, докато събличах дрехата. Залитах към нея, която и да бе — не беше Мария, със сигурност не беше тя. Но която и да бе, заслужаваше да бъде предпазена от хората, които стояха и я гледаха сякаш беше парче месо.