Кэтрин Сатклифф - Мания

— Няма нищо безцветно в Мария. Тя е най-красивата жена, която някога съм познавал.

Едуина измарширува с развети поли към вратата на гостната и погледна гневно нагоре към стълбите на втория етаж.

— Увери ме, че си преодолял чувствата, които си изпитвал към нея. — Тя се обърна и вторачи сините си очи в мен. — Сега какво трябва да направя аз? Заради теб съм в затруднено положение.

Изпих до дъно портвайна си и оставих чашата настрана, подготвяйки се за неизбежното избухване. Започвах да се чувствам вцепенен — не само от пиянство, но и от умора, от която ме боляха костите.

Нима бяха изминали само три дни, откакто стоях пред олтара, готов да се оженя за малката кучка? Само дни, откакто животът ми пое в друга посока и отдавна загубената надежда събуди в мен мечти, които някога бях смятал за достъпни единствено за мъже като брат ми?

— Нямам нищо общо със затрудненото положение, в което се намираш, Едуина. Ако се беше въздържала от време на време…

— Ако ти не бе предложил да сключим този брак, щях отдавна да се избавя от това нещастие, което ме сполетя. Но вече е твърде късно. Мили боже, как сама да се справя с това дете.

— Имаш достатъчно пари. Наеми му бавачка и го потупвай от време на време по брадичката. Изпрати го на училище възможно най-бързо и няма да има нужда да се притесняваш за него, освен по време на ваканциите.

— Боже мой, можеш ли да си представиш какво ще се случи с гърдите ми след това? Идеята, че нещо ще дърпа зърната ми, кара кръвта ми да изстива.

— Откога?! — ухилих се аз.

Тя присви очи.

— Кажи ми, скъпи, това бързане да спасиш малката болногледачка не е ли просто начин за пореден път да се изплюеш в лицето на баба си?

— Как мислиш, Едуина?

— Хмм. Като те гледам, почти мога да повярвам, че си искрен.

— Бях много откровен по отношение на чувствата си към Мария.

— Да, спомням си как линееше по нея… когато не твърдеше, че ще я убиеш. Мисля, че ревнувам.

— Мисля, че не.

— Какво ще е нужно, за да промениш мнението си?

— Възможно ли е да се опитваш да ме подкупиш?

— Това сработваше преди.

Тя се приближи към мястото, където седях, изтегнат на мек тапициран стол с висока облегалка, поставен до прозореца. Имаше вид на разгонена котка и знаех точно какво ще се случи.

Едуина използваше секса, за да манипулира тези, на които умът функционираше на едно ниво — между краката. Способността й да надушва тези слабости се равняваше на тази на насъскана хрътка, преследваща ранена лисица. Хрътките, обаче, убиваха бързо, забивайки зъбите си в гърлото на ужасената жертва. Едуина, от друга страна, се радваше на играта, емоционално извратена и омаломощаваща, граничеща с лудост.

Разбирах я и по тази причина тя едновременно ме уважаваше и се боеше от мен. Аз бях предизвикателство, за което беше повече от готова да плати. При това скъпо.

Когато се отпусна на колене между краката ми, полата на бледозелената й рокля се повдигна като морска пяна под прелестните й гърди, разкрити от плътно прилепналото изрязано деколте.

Гърдите й бяха като меки бели възглавници, в които обичах да заравям лицето си. Винаги ухаеше на роза — сякаш беше напоена в главозамайващия аромат. Дори и сега възбудените й зърна прозираха през тънкия плат, възхитителни островърхи близнаци, които, въпреки пиянството ми — а може би и заради него — ме накараха да се втвърдя.

Все пак бях просто мъж.

Някога бих хванал тънкия плат, покриващ тези гърди, и бих го разкъсал. Грубостта я възбуждаше, караше я да се задъхва и да моли за повече. Колкото по-грубо, толкова по-добре.

Някога.

Преди месец. Преди седмица. Преди часове.

Някога.

Ръцете й се плъзнаха нагоре по вътрешната страна на бедрата ми и разтвориха краката ми широко, докато нарастващата подутина в панталоните ми не запулсира от болка при допира с плата, който ме притискаше.

Пръстите й леко проследиха издутината, очите й ме наблюдаваха лениво през спуснатите мигли, а черешовочервените й устни се извиха. Лицето й блестеше от капчиците пот, докато възбудата й нарастваше.

Дългите й тънки пръсти ловко боравеха с копчетата на панталона ми, откопчавайки ги едно по едно, докато навеждаше глава над скута ми и издиша срещу него — топъл, влажен дъх, който изтръгна стон от гърлото ми.

Преглътнах и й се усмихнах леко, когато тя вдигна глава и ме погледна. Устните й се разделиха и тя задиша накъсано.

Езикът й се плъзна по долната, а след това по горната устна, навлажнявайки ги. Те заблестяха на слабата слънчева светлина, проникваща през прозореца.