Софи Кинсела: Сватбата на Беки Б.

Обаче сега същият този тип е… ами, гаджето на Сузи. Макар че си е все така непохватен и все така неспособен да се излекува от пристрастеността си към вълнените пуловери, плетени от старата му бавачка. И все така нуждаещ се от малко шлифовка. Но Сузи си го обича и такъв — а в случая това е най-важното.

Боже, не бива отсега да се разплаквам! Още не! Трябва да се стегна!

— Харбъро Хол — прочита Люк, спирайки за миг пред две ронещи се каменни колони. — Това ли е?

— Хммм… — подсмърчам аз и се опитвам да си придам делови вид. — Да, това е. Продължавай напред.

Гостувала съм на Сузи сигурно хиляди пъти, но винаги забравям колко импозантна е къщата им. Влизаме в дългия, подобен на тунел път, от двете страни на който се възправят огромни дървета, и накрая стигаме до чакълената алея. Къщата е сива и величествена, а колоните отпред и бръшлянът по стените подсказват, че е и много стара.

— Хубава къщичка — отбелязва Люк, докато се насочваме към парадния вход. — Знаеш ли на колко години е?

— Нямам представа — отвръщам неопределено. — Предава се в семейството им вече поколения наред.

Дръпвам шнура на звънеца — ей така, за всеки случай, просто за да проверя дали случайно някой не го е оправил — но очевидно не са стигнали още до него. После почуквам два пъти с тежкото древно чукало — и когато и този път никой не отваря, аз бутвам вратата и се озовавам в огромното, покрито с каменни плочи фоайе, където край пращящите съчки в камината спи кротко стар лабрадор.

— Ехо! — виквам. — Сузи!

И в този момент забелязвам, че в стария удобен фотьойл край камината похърква и бащата на Сузи. Честно да ви призная, изпитвам известен страх от този човек. И за нищо на света не ми се ще да го будя.

— Сузи! — прошепвам изтръпнала.

— Беки! Стори ми се, че чух нещо, но…

Вдигам глава — и ето я моята Сузи, изправена на огромнотс стълбище, с халат от шотландско каре, спускаща се величествено по гърба й руса коса и превъзбудена усмивка.

— Сузи!

Изстрелвам се по стълбите и я притискам в обятията си. Когато най-накрая се отдръпвам, забелязвам, че и двете сме се сдобили с някакъв необичаен цвят около очите. Изкисквам се смутено. Боже, колко ми е липсвала Сузи — много повече, отколкото съм си давала сметка!

— Хайде в стаята ми! — дърпа ме нетърпеливо тя. — Искам да ти покажа роклята си!

— Наистина ли е толкова хубава, колкото изглеждаше на снимките? — питам превъзбудено аз.

— Божествена е! Освен това трябва да видиш и най-жестокия корсет от „Ригби и Пелър“, с който се сдобих, както и разкошното бельо…

Люк си прочиства гърлото и двете се обръщаме стреснато.

— О! — възкликва Сузи. — Много се извинявам, Люк! В кухнята ще намериш готово кафе, вестници и каквото си искаш. Можеш да минеш ето оттам — посочва му тя някакъв коридор. — Ако си гладен, госпожа Гиъринг ще ти приготви яйца с бекон.

— Значи госпожа Гиъринг е точно жената, която ми трябва — усмихва се Люк и добавя: — До скоро, момичета!

Стаята на Сузи е голяма, просторна и гледа към градината. Макар че думата „градина“ надали е в състояние да обхване дванадесетте хиляди акра площ, с моравите, спускащи се от къщата чак до кедровата горичка в далечината и езерото, в което Сузи едва не се удавила, когато била на три годинки. Вляво се вижда обградената с тухлени стени розова градина, с красивите й алеи и чакълените й пътечки, където Таркуин е направил предложение на Сузи. (Доколкото знам, той е паднал на едно коляно, а когато се е изправил, по панталона му били залепнали камъчета. Напълно в негов стил.) Вдясно е старият тенискорт, след който следва обширна тревна площ, простираща се до живия плет, отвъд който пък се намира църковният двор на селото. Поглеждам през прозореца и зървам огромна палатка, издигаща се чак до другия край на къщата. Над алеята, която се вие през тенискорта и тревната площ и достига до църквата, в момента издигат тента.

— Да не би да възнамеряваш да изминеш пеш цялото това разстояние до църквата?! — възкликвам ужасено, представяйки си безценните сватбени обувки на Ема Хоуп, които Сузи си купи.

— Не, глупаче! Ще отида дотам с каляска. Но гостите ще могат да минат под тентата, без да се намокрят, а освен това на всеки няколко крачки ще има сервитьори с подноси горещо уиски.

— Господи, ще бъде грандиозно! — възкликвам, съзерцавайки някакъв мъж в дънки, който се навежда и започва да забива поредния кол за тентата в твърдата земя. И пряко волята си усещам, че ме пробожда лека завист — винаги съм си мечтала да имам грандиозна сватба, с коне, каляски и други такива приказни неща.