Софи Кинсела: Сватбата на Беки Б.

— Боже, направо не мога да повярвам, че толкова време вече живея с Том Круз!

— Едно лято работих като барман — отвръща Люк и по лицето му се разлива усмивка.

— Научи ме как се прави! — изписквам възторжено аз. — Искам и аз да стана експерт като теб!

— И аз, и аз! — включва се Дани. Грабва другия шейкър, опитва се неумело да го завърти, после ми го подхвърля. Аз се опитвам да го хвана, обаче шейкърът пада на дивана.

— Кашкавалени пръсти! — присмива ми се Дани. — Хайде, Беки! Трябва да се поупражняваш за хващане на булчинския букет!

— Няма нужда! За какво ми е?!

— Напротив, има нужда! Нали искаш да бъдеш следващата, а?!

— Дани, моля ти се… — опитвам се да се разсмея безгрижно.

— Вие двамата определено трябва да се ожените — продължава Дани, без изобщо да обръща внимание на настойчивите погледи, които му хвърлям. После взема отново шейкъра и започва да си го подхвърля от ръка в ръка. — Перфектни сте! Вижте се само! Живеете заедно, не се опитвате да се убиете взаимно, нямате роднинска връзка помежду си… Аз бих могъл да ти ушия приказна рокля… — оставя шейкъра на място и внезапно ме поглежда сериозно. — Ей, Беки, слушай! Обещай ми, че когато се зажениш, ще ми позволиш да ти ушия роклята!

Но това е истински кошмар! Ако продължава така, Люк веднага ще си помисли, че аз се опитвам да го принудя на тази стъпка! Може даже да си въобрази, че съм помолила Дани нарочно да повдигне тази тема!

Трябва веднага да поправя щетите! Светкавично!

— Всъщност, аз не искам да се омъжвам — чувам се незнайно защо да изричам. — Или поне не и за следващите десет години.

— Така ли?! — възкликва невярващо Дани. — Наистина ли не искаш?!

— Вярно ли е това? — включва се и Люк и ме поглежда с неразгадаемо изражение. — Нямах представа, че се чувстваш така.

— Нямаше ли? — отвръщам, като се старая да звуча напълно безгрижно. — Е, сега вече знаеш!

— И защо не искаш да се омъжваш още десет години? — пита Дани.

— Аз… хммм… — прочиствам си гърлото. — Работата е такава… в общи линии… има много неща, които ми се иска да свърша преди това. Искам да се концентрирам върху кариерата си и искам да… да реализирам пълния си потенциал… и… да се опозная по-добре… първо… и… да се превърна в завършен… цялостен човек. Да.

Млъквам и отправям предизвикателен поглед към удивените очи на Люк.

— Разбирам — изрича накрая той и кимва. — Е, звучи ми напълно разумно. — Поглежда шейкъра за коктейли в ръцете си, после го оставя на мястото му и заявява: — Хубаво. Май е най-добре да започвам да си стягам багажа.

Чакайте малко! Ама от него нали не се очакваше да се съгласи с мен, не е ли така?!

Пристигаме на лондонското летище „Хийтроу“ в седем на другата сутрин и веднага се качваме на взетата под наем кола. Докато пътуваме към дома на родителите на Сузи в Хампшир, аз съзерцавам унесено заснежените поля наоколо, живите плетове, нивите и китните селца, сякаш никога досега не съм ги виждала. След Манхатън всичко ми се струва толкова миниатюрно и някак си… кукленско. За първи път ми става ясно защо всеки попаднал във Великобритания американец се лута като обезумял и непрекъснато чирика колко „чудато“ е всичко наоколо.

— Сега накъде? — стряска ме гласът на Люк и аз осъзнавам, че сме попаднали на поредното кръстовище.

— Ами, тук определено трябва да завием наляво. Така де… надясно. Не, искам да кажа наляво!

Докато колата взема завоя, аз започвам да тършувам в чантата си, за да открия поканата и да проверя още веднъж адреса.

„Сър Гилбърт и лейди Клийт-Стюарт

Ви канят най-учтиво на…“

Вторачвам се като хипнотизирана в изисканото калиграфско писмо на поканата. Боже, още не мога да повярвам, че Сузи и Таркуин се женят!

Така де. Не че не вярвам. В крайна сметка двамата ходят вече повече от година, а Таркуин даже се е преместил да живее при Сузи в апартамента, в който някога живеех и аз — макар че, доколкото разбирам, те прекарват все по-голяма част от времето си в Шотландия. И двамата са много сладки, и улегнали, и всички са единодушни, че от тях ще излезе прекрасна двойка.

Но от време на време, когато не съм концентрирана, непослушното ми съзнание внезапно изпищява: „Каквооо?! Сузи и Таркуин?!“

Та доскоро Таркуин си беше просто странният братовчед на Сузи! Години наред той беше просто онзи непохватен тъпанар в ъгъла, който се разнася навсякъде със старомодните си сака и страда от неконтролируемия импулс да си тананика Вагнер на публични места. Той беше онзи тип, който рядко се осмеляваше да пристъпи извън стените на шотландския си замък — а в редките случаи, когато събереше смелост, бе, за да направи някоя идиотска грешка, като например онзи случай, когато ме изведе на най-гадната среща в живота ми (макар че по взаимно съгласие никой повече не отваря и думица по този въпрос).