Софи Кинсела: Сватбата на Беки Б.

— Люк! — изпищявам. — Уплаши ни!

— Извинявай! Предположих, че вече си усетила моето присъствие.

— Да, ама… Добре де, май че наистина усетих нещо… — изломотвам отбранително.

— Със сигурност си усетила — казва той и ме дарява с целувка. — Здрасти, Дани!

— Здрасти! — отвръща Дани и погледът му проследява как Люк си съблича тъмносиньото кашмирено палто, как си разхлабва ръкавелите и едновременно с това си разхлабва и вратовръзката — с онези толкова характерни за него уверени движения.

Веднъж, когато бяхме доста нафиркани, Дани ме попита: „Люк по същия начин ли прави любов, както отваря бутилка шампанско?“ И въпреки че тогава аз изписках и го ударих, и му заявих, че това не е негова работа, схванах какво е имал предвид. Люк никога не се тутка, не се колебае и не изглежда объркан! Той винаги изглежда така, като че ли отлично знае какво иска и винаги го получава — независимо дали става въпрос за отваряне на бутилка шампанско или за нов клиент на неговата компания, или в леглото.

Както и да е. Неко просто кажем, че откакто живеем заедно, хоризонтът ми доста се разшири.

А сега той взема купчината с писма и започва бързо да ги преглежда.

— Е, какво става с теб, Дани?

— Всичко е наред, благодаря — отговаря Дани и отхапва от ябълката. — А как е светът на големите финанси? Днес вижда ли се с брат ми?

Братът на Дани — Рандал, работи в една финансова компания и двамата с Люк са обядвали два-три пъти.

— Точно днес не.

— Тогава, когато го видиш, попитай го да не би да е понапълнял малко. Ей така, между другото. Кажи просто: „Рандал, струваш ми се малко понаедрял в последно време.“ А после може и да направиш някакъв коментар във връзка с избора му на ордьовър. Той е абсолютен параноик на тема напълняване. Направо е абсурден.

— Това е тя, братската любов — отбелязва Люк. — Чудничко, нали? — Стига до края на купчината пликове и ме поглежда с леко смръщена физиономия.

— Беки, не е ли пристигнало още извлечението от общата ни банкова сметка?

— Ами… не е. Засега. — Усмихвам му се успокояващо. — Предполагам, че ще пристигне утре.

Това не е съвсем вярно. Извлечението от общата ни банкова сметка всъщност пристигна вчера, обаче аз го пъхнах директно в чекмеджето с бельото ми. Изпитвам лека тревога относно някои от точките там, така че съм решила да проверя дали не мога да направя нещо, за да оправя създалата се ситуация. Истината е, че въпреки думите, които наговорих на Дани, намирам работата с тази наша обща банкова сметка малко завързана.

Не ме разбирайте погрешно — аз изцяло подкрепям идеята парите ни да бъдат общи. В интерес на истината, с ръка на сърцето си признавам, че обожавам да харча общите пари на Люк. Преживяването направо ме замайва! Просто не ми допада особено, когато той внезапно попита: „За какво са тези седемдесет долара, похарчени в «Блумингдейлс»?“, а аз не мога да си спомня веднага. Затова съм си изработила една изцяло новаторска тактика — колкото проста, толкова и брилянтна.

И тя се състои в следното: случайно разливаш нещо върху банковото извлечение, така че да не може да се разчете.

— Ще си взема един душ — заявява Люк, като прибира пощата. И почти е излязъл от стаята, когато внезапно се заковава на място. Обръща се много, много бавно и се вторачва в шкафчето за коктейли, като че ли го вижда за първи път.

— Какво е това? — изрича бавно.

— Това е шкафче за коктейли — изчуруликвам весело аз.

— И откъде се появи тук?

— То… ами… купих го днес.

— Беки… — Люк притваря очи. — Мисля, че се разбрахме — стига повече боклуци.

— Но това не е боклук! Това е истински образец на 1930-те! С негова помощ всяка вечер можем да си приготвяме вълшебни коктейли! — Забелязвам изражението му и незнайно защо по гърба ми запълзява мравучкане, което ме кара да забърборя объркано: — Виж сега, знам, че се споразумяхме да не купуваме повече никакви мебели. Но това тук е различно. Искам да кажа, че когато човек зърне нещо такова, просто няма как — трябва да го грабне веднага!

Млъквам и прехапвам устни. Без да каже и думица, Люк тръгва бавно по посока на шкафчето. Прокарва ръка по повърхността му, а после вдига един от шейкърите, здраво стиснал устни.

— Люк, скъпи, просто си помислих, че ще е добре да го имаме! Смятах, че ще ти хареса! Човекът в магазина отбеляза, че имам око за тези работи и…

— Око за тези работи — повтаря като ехо Люк, но определено невярващо.

Аз ахвам и изпищявам, когато го виждам да подхвърля шейкъра във въздуха, а после примигвам, чакайки го да падне и да се строши на дървения ни под. Обаче точно в този момент Люк неочаквано го хваща. Двамата с Дани пак ахваме, когато той отново го подхвърля нагоре, завърта го с жест на експерт и го изтъркулва по ръката си.