Да, Чейс ясно си го представяше. Лорн Тибетс, подскачащият по баскетболното игрище дребосък. Съвсем подхождаше на ръкостискането му, което троши кости.
Изведнъж вратата на управлението се отвори. Някаква жена извика:
— Хей, Лорн!
Тибетс се обърна и с усилие се изправи пред посетителката, която имаше вид на току-що влетяла от улицата.
— Ани, ти пак ли си тук?
— Както в поговорката. — Жената премести охлузената си торба на другото рамо. — Е, аз кога ще получа решението?
— Когато реша. Сега се омитай.
Жената безцеремонно се обърна към Ивлин. Двете можеха да позират за някое модно списание в отдела за преправяни дрехи. С рошавата си коса и раздърпана риза и дънки Ани щеше да пасне на рубриката „Преди“.
— Госпожо Тримейн? — учтиво каза тя. — Знам, че не е подходящ моментът, но съм притисната и имам нужда от малко…
— За бога, Ани! — прекъсна я Тибетс и се обърна към ченгето на рецепцията. — Елис, изведи я оттук.
Елис скокна от стола като кукла на пружина.
— Хайде, Ани. Размърдай се, ако не искаш да пишеш за кирливите си ризи.
— Тръгвам, тръгвам.
Ани отвори вратата чевръсто. На излизане я чуха да си мърмори:
— Божке, не дават на момичето да си върши работата тук…
Ивлин погледна Чейс.
— Това е Ани Беринджър, една от ненадминатите репортерки на Ричард. Понастоящем ненадмината напаст.
— Не мога да я обвинявам — рече Тибетс. — Нали за това й плащате? — Той хвана Ивлин за лакътя. — Нека да започваме. Ще ви заведа в моя кабинет. Единственото място в този аквариум.
Кабинетът на Лорн се намираше в отсрещния край на коридора след серия стаички-кутийки. Едва ли не всеки квадратен сантиметър беше натъпкан с мебели, имаше бюро, два стола, етажерка, шкафове с картотеки. В единия ъгъл незабележимо вехнеше папрат. Макар и сгъчкано, всичко беше чисто, полиците избърсани от праха, а книжата подредени в класьори. На стената се открояваше следният надпис: „Колкото по-малко е кучето, толкова по-голяма е схватката“.
Тибетс и Ивлин седнаха на двата стола. Внесоха още един за секретарката, която щеше да записва показанията. Чейс остана прав настрана. Беше му приятно да е прав, да протегне отмалелите си крака.
Е, беше му приятно само за около десет минути. След това имаше усещането, че ще се свлече и трудно следеше разговора. Почувства се като онази повехнала папрат в ъгъла, която безвъзвратно вехнеше.
Тибетс задаваше въпросите, а Ивлин отговаряше с обичайния си шептящ глас, който можеше да накара човек да задреме. Тя подробно разказа за случилото се предната нощ. Както се изрази „една типична вечер“. Вечеря в шест, с цялото семейство. Агнешки джолан с аспержи, за десерт лимоново суфле. Ричард изпил една чаша вино, винаги го правел. Разговорът се движел около обичайните теми, най-новите клюки във вестника, намаляването на тиража и увеличаването на разходите, за притесненията по повод вероятен процес за клевета. Тони Графам бил разстроен от последната статия. После говорили за изпитите на Филип и оценките на Каси, за това колко прекрасни са люляците тази година, и че автомобилната алея имала нужда от нова настилка. Типичен разговор по време на семейна вечеря.
В девет часа Ричард излязъл, защото имал някаква работа в офиса или поне така казал. А Ивлин?
— Аз се качих и си легнах.
— А Каси и Филип?
— Те мисля, че отидоха на кино.
— Значи, всеки пое в своя посока.
— Да. — Ивлин сведе поглед към скута си. — Това е всичко. До дванайсет и трийсет, когато телефонът иззвъня…
— Да се върнем към разговора по време на вечерята.
Повтори се същият разказ. Може би няколко допълнителни подробности тук-там, но принципно беше същият. Последните остатъци на воля за будуване на Чейс се изчерпваха. Той изпадаше в състояние на полусъзнание. Нозете му омекваха, потъваше в съня, за който жадуваше мозъкът му. Подът изглеждаше твърде удобен за целта. Поне беше хоризонтален. Усети, че се свлича…
Изведнъж се събуди и видя, че всички го наблюдават.
— Добре ли си, Чейс? — попита Ивлин.
— Съжалявам — измърмори той. — Явно съм по-изморен, отколкото предполагах. — Той тръсна глава. — Дали бих могъл да получа чаша кафе?
— Надолу по коридора — обясни Тибетс. — Вари се цяла кана, а има и кушетка, ако ви потрябва. Защо не изчакате там?
— По-добре върви — подкани го Ивлин, — скоро ще свърша.
С чувство на облекчение Чейс излезе от кабинета и тръгна да търси благословената кана с кафе. По обратния път по коридора надзърна в първата стая и откри умивалник. Следващата врата беше заключена. Продължи нататък и надникна в третата, която беше тъмна. Разпозна кушетка, няколко стола и натрупани мебели в ъгъла. На страничната стена имаше прозорец. Именно той прикова вниманието му, тъй като, за разлика от обикновените прозорци, той не гледаше навън, а към някаква съседна стая. През стъклото видя жена, която седеше сама до една маса.
Читать дальше