Тес Геритсън - Виновна до доказване на противното

Любовницата на брат ми.

Той слушаше изповедта й с ужас и в омая.

— Да се върнем няколко месеца назад, госпожице Уд. До момента, когато се запознахте с господин Тримейн. Разкажете ми за връзката си.

Миранда се втренчи в сключените си ръце на масата. Самата маса беше типична, грозна канцеларска мебел. Тя забеляза, че някой беше издълбал инициалите Д.М.К. Чудеше се кой ли е Д.М.К. и дали този човек беше седял тук при подобни обстоятелства и дали е бил също толкова невинен. Изведнъж усети, че нещо я свързва с този незнаен предшественик, седял на същия горещ стол в битка за едничкия си живот.

— Госпожице Уд? Моля, отговорете на въпроса ми.

Тя вдигна поглед към лейтенант Мерифийлд. Усмихнатият унищожител.

— Съжалявам — отвърна тя. — Не ви чух.

— За господин Тримейн. Как се запознахте?

— В „Хералд“. Преди около година ме наеха. По време на работа се опознахме.

— И?

— И… — тя си пое дълбоко въздух, — се сближихме.

— Кой направи първата крачка?

— Той. Започна да ме кани на обяд. Съвсем делови, както той се изразяваше. За да поговорим за „Хералд“. За промените във формата.

— Не е ли необичайно собственикът да има толкова близки отношения с коректор?

— Може би в някой вестник в големия град. Но „Хералд“ е вестник в малко градче. Всички от персонала вършат по малко от всичко.

— Значи, по време на работа вие опознахте господин Тримейн.

— Да.

— Кога започнахте да спите с него?

Въпросът прозвуча като плесница през лицето й. Тя изправи гръб.

— Не беше така.

— Вие не сте спала с него, така ли?

— Не съм… Искам да кажа, да, спала съм, но това се случи след месеци. Не излизахме на обяд, за да си легнем веднага след това.

— Разбирам. Било е романтична история. Това ли се опитвате да ми кажете?

Тя преглътна. Мълчаливо кимна. Звучеше толкова глупаво, както той го формулира. Романтична история. Сега, когато чуваше тези думи, произнесени в тази студена и гола стая, тя беше поразена от това колко глупаво е било всичко. Цялата злощастна любовна афера.

— Мислех, че го обичам — прошепна Миранда.

— Какво казахте, госпожице Уд?

Тя повтори по-силно:

— Мислех, че го обичам. Нямаше да легна с него, ако не го обичах. Не се впускам в приключения за една нощ. Дори не се забърквам в любовни афери.

— Но в тази се забъркахте.

— Ричард беше различен.

— Различен от кого?

— От другите мъже. Не го занимаваха само и единствено футболът и колите. Той се интересуваше от същите неща, от които се интересувах и аз. Например, този остров. Погледнете статиите му, човек може да се увери колко силно обича това място. Говорили сме часове по темата, неведнъж. И най-логичното нещо на света изглеждаше да… — Тя леко потрепери от мъка и сведе поглед. Тихо продължи: — Мислех си, че е различен. Поне имаше вид, че е…

— Освен това, е бил женен. Но вие сте знаела.

Тя усети как раменете й се отпуснаха.

— Да.

— Знаехте ли, че има две деца? — Тя кимна. — Въпреки това, сте имали любовна връзка с него. Нима не е имало никакво значение за вас, че три невинни същества…

— Смятате, че не съм мислила за това? — Брадичката й се надигна в знак на ярост. — Смятате, че не съм мразила себе си ли? Никога не престанах да мисля за семейството му. За Ивлин и близнаците. Чувствах се зла и омърсена. Чувствах се… Не знам. — Тя въздъхна безпомощно. — Като в капан.

— Защо?

— Заради любовта ми към него. Или поне, което мислех, че е любов. — Тя се поколеба. — Но може би… може би аз никога всъщност не съм го обичала . Не истинския Ричард.

— Какво доведе до това смайващо откровение?

— Нещо, което научих за него.

— Какво?

— Как използва хората. Служителите си, например. Как ги третира.

— Значи сте видяла истинския Ричард Тримейн и сте го разлюбила.

— Да. И го зарязах. — Тя въздъхна дълбоко, сякаш усещаше облекчение, че най-болезнената част от признанието й е приключила. — Преди месец.

— Бяхте ли ядосана?

— По-скоро се чувствах… предадена. От всичките тези фалшиви образи.

— Значи сигурно сте била ядосана.

— Предполагам, да.

— Та, в продължение на месец сте била бясна заради господин Тримейн.

— Понякога. Повечето пъти се чувствах глупаво. А той не ме оставяше на мира. Не преставаше да ми се обажда и да настоява да се съберем отново.

— Това също ви ядосваше.

— Да, разбира се.

— Дотолкова, че да го убиете ли?

— Не! — Тя вдигна остър поглед.

— Дотолкова, че да грабнете ножа от кухненското чекмедже?