Тес Геритсън - Изборът

Беше дребен за годините си, доста по-дребен от останалите момчета, които държаха подлеза на Арбатская. Но на единадесет години вече беше опитал всичко: пушеше от четири години насам, крадеше от три и половина, с просия се занимаваше от две. Това, последното, не му беше много по душа, но чичо Миша много държеше на него. Иначе откъде пари за хляб и цигари? Яков беше главното действащо лице, тъй като беше най-дребен и най-светъл измежду момчетата на чичо Миша. Клиентите си падаха по дребничките и русокосите и изобщо не се смущаваха от липсващата му лява ръка. На практика малцина от тях изобщо забелязваха чуканчето под ръкава на дрехата му, тъй като бяха очаровани от дребничката фигурка, русите коси и огромните му, немигащи сини очи.

Яков мечтаеше да се издигне в бизнеса и да стане джебчия — като по-големите момчета. Сутрин и вечер, легнал на дюшека в апартамента на чичо Миша, той хващаше със здравата си ръка желязната пръчка над главата си и започваше упражненията. Надяваше се, че те ще му помогнат да стане по-висок, макар и само с един сантиметър. Безполезна работа, клатеше глава чичо Миша. Яков бил дребен, защото такава му е семката… Жената, която го зарязала в Москва преди седем години, също била недорасла… Яков си спомняше за тази жена съвсем смътно, същото важеше и за живота му, преди да се появи в града. Знаеше само това, което му беше казал чичо Миша, но му вярваше само петдесет на сто. На крехката възраст 11 години, той може би наистина беше недорасъл, но мъдрост бе натрупал достатъчно…

Именно по тази причина гледаше скептично мъжа и жената, които в момента седяха зад голямата маса за хранене и преговаряха с чичо Миша.

Бяха се появили с голяма черна лимузина със затъмнени прозорчета. Мъжът, който се представи като Григорий, носеше костюм и вратовръзка, а на краката му имаше обувки от истинска кожа. Жената се казваше Надя и беше облечена в жакет и пола от фина вълна. В ръката си държеше куфарче. Четирите момчета в апартамента веднага разбраха, че не е рускиня. Вероятно беше американка или англичанка. Руският й беше отличен, но с ясно доловим акцент.

Докато мъжете обсъждаха деловите си въпроси над чашите с водка, жената оглеждаше малкия апартамент. Погледът й пробяга по войнишките легла край стената, прескочи купчините мръсни чаршафи на пода и се спря на четирите момчета, които я гледаха неспокойно, сгушени едно в друго. Красивите й сиви очи ги разглеждаха спокойно, един по един. Първо се спряха на най-голямото — Пьотр, който беше на петнадесет. После се преместиха върху тринадесетгодишния Степан и десетгодишния Алексей.

И най-накрая върху Яков.

Свикнал на подобни огледи от страна на възрастните, Яков я гледаше спокойно. Това, което му се стори необичайно, беше бързото отместване на красивите сиви очи. Обикновено възрастните игнорираха другите момчета и се концентрираха върху него. Но вниманието на тази жена явно беше привлечено най-вече от обсипаното с пъпки лице на 15-годишния Пьотр.

— Постъпвате правилно, Михаил Исаевич — каза Надя. — Тези деца нямат бъдеще тук, докато ние ще им предложим истински шанс в живота…

Главата й отново се извърна към момчетата, на устните й се появи усмивка.

Степан се ухили в отговор, истински влюбен идиот.

— Те не знаят английски, с изключение на някоя и друга дума — поясни чичо Миша.

— Децата се учат лесно, няма да имат проблеми — отвърна Надя.

— Все пак ще им трябва малко време. Да научат английски, да свикнат с храната…

— Нашата агенция е наясно с преходните нужди, Михаил Исаевич… Непрекъснато работим с руски деца, особено със сирачета като тези тук. Ще бъдат настанени в специално училище, където ще получат време за адаптация.

— А ако не успеят да се адаптират?

— Срещат се и такива случаи — кимна след кратка пауза жената. — Главно с деца, които имат емоционални проблеми. — Очите й пробягаха по лицата на момчетата. — Кое от тях ще има подобни проблеми, според вас?

Яков знаеше, че именно той има проблемите, за които говореха възрастните. Защото той се усмихваше рядко и никога не плачеше, той беше този, когото чичо Миша обичаше да нарича „малкото момче от камък“… Не знаеше защо не може да плаче. Всички други момчета ревяха, та се късаха, особено когато нещо ги боли. Докато той просто изключваше — подобно на телевизор след края на програмата. Никакъв образ, никаква картина, само една успокояваща нервите белота…