Тес Геритсън - Изборът

Наближаваше полунощ и Карен Терио се бореше да държи очите си отворени и да остане на пътя.

Беше зад волана почти два дни. Тръгна си веднага след погребението на леля Дороти и спря да подремне само веднъж. През останалото време се отбиваше в някое от крайпътните заведения единствено за някой сандвич и чаша кафе. Чаша силно кафе. От погребението на леля й имаше само откъслечни спомени. Букети гладиоли, безименни роднини — главно братовчеди, които виждаше за пръв път. Лепкави сандвичи и задължения. Цял куп досадни задължения…

Единственото й желание беше да се прибере у дома.

Даваше си сметка, че трябва да спре и да си почине, за да може да продължи. Но до Бостън оставаха някакви си петдесет мили, а в последния „Дънкин Донътс“ се беше заредила с три чаши силно кафе. Те обаче й помогнаха само за известно време, колкото да измине разстоянието от Спрингфийлд до Стърбридж. В момента кофеинът вече не действаше и тя непрекъснато се улавяше, че клюма с глава. Това означаваше, че заспива на волана, макар и само за секунда.

Отпред се появи ярко осветена реклама на „Бъргър Кинг“ и тя отби от пътя.

Поръча си кафе и палачинка с боровинки, изчака да ги вземе от щанда и се насочи към една от масите. По това време на денонощието заведението беше почти празно. Върху лицата на малцината клиенти в салона беше запечатана една и съща бледа маска на изтощението.

Призраците на магистралите, помисли си Карен. Имаше ги във всяко крайпътно заведение. В това тук цареше пълна тишина. Хората изглеждаха така, сякаш събират сили за поредната битка с безкрайните километри на пътя.

На съседната маса седеше депресирана на вид жена с две малки деца, които кротко хрупаха бисквити. Руси и добре възпитани, те напомниха на Карен за собствените й дъщери, които утре имаха рожден ден. Тази вечер, заспали в удобните си легла, те все още бяха на дванадесет, но утре вече щяха да са на тринадесет. Един ден, който още повече щеше да ги отдалечи от детството…

„А когато се събудите, аз ще си бъда у дома“, рече си тя.

Допълни чашата си с кафе, сложи й пластмасовото капаче и излезе навън.

Главата й се беше прояснила. Вече знаеше, че ще успее да се добере до дома. Петдесет мили, значи след около час вече ще изкачва стъпалата към входната врата. Запали мотора и даде газ.

Петдесет мили, помисли си тя. Само петдесет мили…

На двадесет мили по-нататък, паркирали зад сградата на един мотел от веригата „7-Единадесет“, Винс Лоури и Чък Сървис довършваха последното кашонче, съдържащо шест кутийки бира. Наливаха се без прекъсване в продължение на четири часа, надпреварата им беше без залози, напълно приятелска. Целта беше кой ще изпие повече кутийки „Бъд“ на екс и Чък водеше с една повече от Винс. Отдавна бяха изгубили сметка за общото количество на изпитата бира. То щеше да стане известно чак утре сутринта, когато преброят празните кутийки на задната седалка.

Чък явно се радваше на предимството си, а Винс се ядосваше, защото това шибано копеле беше по-добро от него във всичко. Освен това състезанието вървеше към несправедлив финал, тъй като бирата свърши, а Винс беше в състояние да изкара още един рунд. Чък отлично знаеше това и се беше ухилил до уши.

Винс отвори шофьорската врата и излезе от колата.

— Къде тръгна? — подвикна след него Чък.

— За още бира.

— Не виждаш ли, че вече си задръстен?

— Майната ти! — изръмжа Винс и се запрепъва към входа на заведението.

— Не можеш дори да ходиш! — подвикна след него Чък и избухна в смях.

Копеле, скръцна със зъби Винс. Ходя си напълно нормално. Сега ще вляза в „7-Единадесет“ и ще взема още две по шест. А може би и три… Да, по-добре три. Беше убеден, че има железен стомах. Бирата изобщо не го хващаше, само дето пикаеше по-често от обикновено…

Препъна се точно на прага и ядно изруга. Тези копелета трябва да бъдат дадени под съд. Как е възможно да сложат стъпала точно пред входа?! Насочи се към хладилника, измъкна три опаковки бира и се заклатушка към касата.

Служителят зад гишето погледна банкнотата от двадесет долара, която Винс шумно стовари пред него, после поклати глава:

— Не мога да я взема…

— Как така не можеш? — втренчи се в него Винс.

— Забранено е да продаваме алкохол на клиенти в нетрезво състояние.

— Искаш да кажеш, че съм пиян?

— Точно така.

— Хей, това са пари! Не искаш ли да вземеш шибаните ми пари?

— Не искам да ме разкарват по съдилища, синко — поклати глава човекът. — Затова върни бирата в хладилника и си върви по живо, по здраво… Или изпий чаша кафе, хапни нещо… Хотдог, например…