Тес Геритсън - Виновна до доказване на противното

Той се обади в десет, както винаги.

Миранда знаеше, че е той още преди да вдигне слушалката. Освен това знаеше, че ако не отговори, телефонът нямаше да спре да звъни, докато не я докара до лудост. Тя закрачи из стаята. Не съм длъжна да се обаждам, мислеше си тя. Не съм длъжна да говоря с него. Нищо не му дължа.

Звъненето спря. Внезапно настъпи тишина, тя затаи дъх с надеждата, че този път той ще е милостив и ще разбере, че при последния им разговор тя е говорила сериозно.

Повторното нестройно иззвъняване я накара да подскочи. Този звук като шкурка стържеше изтънелите й нерви. Миранда не можеше да издържа повече. Още докато вдигаше слушалката, знаеше, че прави грешка.

— Ало?

— Липсваш ми — каза той. Същият шепот, изпълнен с обертоновете на споделени приятни интимни мигове.

— Не искам да ми се обаждаш вече — отвърна тя.

— Не се сдържах. През целия ден исках да ти се обадя. Миранда, без теб е истински ад.

Очите й се напълниха. Тя си пое въздух, опитвайки се да спре сълзите.

— Да опитаме отново? — примоли се той.

— Не, Ричард.

— Моля те. Този път ще е различно.

— Никога няма да е различно.

— Да, ще бъде.

— Беше грешка. От самото начало.

— Ти все още ме обичаш. Знам, че ме обичаш. За бога, Миранда, през всичките тези седмици те виждам, а не мога да те докосна, дори да остана насаме с теб…

— Вече няма да ти се налага, Ричард. Подадох си оставката. Не се шегувам.

Последва дълго мълчание, сякаш думите й му подействаха като плесница. Тя изведнъж се почувства превъзбудена и виновна. Виновна, защото беше се освободила, най-после принадлежеше само на себе си.

Той тихо продължи:

— Аз й казах.

Миранда мълчеше.

— Не ме ли чу? — попита той. — Казах й. Всичко за нас двамата. Ходих и при адвоката си. Промених условията на моето…

— Ричард — бавно рече тя, — няма никакво значение. Женен или разведен, не желая да те виждам.

— Само още един път.

— Не.

— Идвам. Веднага…

— Не.

— Трябва да се видим, Миранда.

— Нямам никакво желание — извика тя.

— Ще бъда при теб след петнайсет минути.

Миранда не откъсваше поглед от слушалката и не можеше да повярва. Той затвори. Да върви по дяволите, затвори и след петнайсет минути щеше да потропа на вратата й. През последните три седмици тя се държеше толкова смело, въпреки че работеше рамо до рамо с него. Запази любезната си усмивка и гласът й не трепваше. Ала сега той идваше, щеше да направи всичко възможно да разкъса хладнокръвната й маска, и те отново щяха да се оплетат в стария капан, от който тъкмо бе успяла да изпълзи.

Тя изтича до вградения гардероб и издърпа някаква риза. Трябваше да се махне оттук. Да отиде някъде, където той няма да я намери и където можеше да остане сама. Излезе през входната врата, изтича по стъпалата на площадката, и бързо и енергично закрачи по Уилоу стрийт. В десет и половина кварталът вече беше притихнал за нощен сън. От прозорците, покрай които мина, струеше светлина. Тя зърна силуети на хора в различни пози в дома си, и обичайното блещукане на огъня в камината. Отново усети старата завист да се разгаря в нея, желанието да бъде част от едно цяло, изпълнено с любов, да разравя жарта на своята собствена камина. Глупави мечти.

Потрепервайки, тя се сгуши. Във въздуха се усещаше хлад, което не беше необичайно през август в Мейн. Ядоса се, че й беше студено, че беше принудена да излезе от дома си. Ядоса се на него. Но не спря, продължи да върви.

На Бейвю стрийт зави надясно към морето. Мъглата се стелеше, замъгляваше звездите и пълзеше по пътя като враждебна химера. Тя крачеше напред през мъглата, която я обвиваше в бдението й. Свърна от пътя по една пътека, после мина по някакви гранитни стъпала, които лепнеха от мъглата. В дъното върху каменния бряг имаше дървена пейка. Помисли си, че това е нейната пейка. Седна, притисна колене към гърдите си и се загледа в морето. Някъде там в залива се клатушкаше шамандура. Едва различаваше зелената й светлина, която ту се появяваше, ту изчезваше в мъглата.

Той сигурно беше в дома й вече. Чудеше се колко ли дълго ще чука на вратата. Дали нямаше да престане, когато съседът й господин Ланцо се оплачеше. Или щеше да се откаже и просто да се прибере у дома при съпругата си, сина и дъщеря си. Тя пристисна лице до коленете си, за да отпрати образа на щастливото семейство Тримейн. Ричард, обаче, не използваше думата „щастливо“. Той описваше брака си „на точката на разбиване“. Единствено любовта му към децата Филип и Каси години наред го спирали да се разведе с Ивлин. Сега близнаците бяха деветнайсетгодишни, достатъчно възрастни, за да приемат истината за брака на родителите си. Сега пък загрижеността му към съпругата му Ивлин го спирала да се разведе. Трябвало й време да свикне и ако Миранда проявяла търпение, и го обичала достатъчно, колкото той нея, всичко щяло да се нареди…