Тес Геритсън: Виновна до доказване на противното

Нима нещата не се нареждали чудесно?

Миранда тихо се засмя. Вдигна глава, погледна към морето и се засмя отново, но това не беше истеричен смях, а смях на облекчение. Почувства се така, сякаш се събуждаше след продължителна треска и откриваше, че мисълта й е все така проницателна и ясна. Беше й приятно да усеща мъглата по лицето си. Хладното й докосване сякаш я пречистваше. Колко нужно й беше такова пречистване! Месеците на вина се бяха натрупали като пластове нечистотия, дотолкова, че й се струваше, че под мръсотията не може да види себе си, истинската си същност.

Сега всичко свърши. Този път наистина свърши. Тя се усмихна на морето. Моята душа отново си е моя, помисли си тя. Обзе я спокойствие и ведрина, които от месеци не беше усещала. Изправи се и тръгна към дома си.

На две преки от къщата си, забеляза синьото пежо, паркирано до пресечката на Уилоу и Спринг стрийт. Значи, той още я чакаше. Тя се спря до колата и се загледа в черната кожена дамаска, в агнешките кожи на седалките, всичко това й беше твърде познато. Сцената на престъплението, помисли си тя. Първата целувка. Платих за това, болезнено. Сега е негов ред.

Тя се отдалечи от колата и се насочи към къщата. Изкачи стъпалата на входната площадка. Външната врата беше отключена, както я беше оставила. Вътре светлините все още светеха. Той не беше във всекидневната.

— Ричард — повика го тя.

Тишина.

Привлече я мирисът на варено кафе от кухнята. Видя, че на печката имаше чайник, а на плота — чаша, наполовина пълна. Едно от кухненските чекмеджета стоеше издърпано навън. Тя го затвори с трясък. Е, влязъл си и си се почувствал като у дома си, нали? Грабна чашата и изля съдържанието й в мивката. Кафето оплиска ръката й, беше студено.

Мина през хола, после край банята. Осветлението беше включено, а от чешмата капеше вода. Затегна кранчето.

— Нямаш никакво право да идваш тук — изкрещя тя. — Това е моята къща. Мога да се обадя на полицията и да поискам да те арестуват за незаконно влизане в чужда собственост.

Тя се обърна към спалнята. Още преди да стигне до вратата знаеше какво я очаква и с какво трябва да се пребори. Той сигурно лежеше на леглото й, гол и широко усмихнат. Така я посрещна последния път. Но сега ще го изхвърли, все едно гол или облечен. Този път го очаква изненада.

Спалнята беше тъмна. Тя включи осветлението.

Ричард лежеше проснат на леглото, както тя беше предрекла. Ръцете му лежаха настрани, а краката му бяха омотани в чаршафите. Беше гол. Но на лицето му не видя усмивка, а смразяващ ужас. Устата му беше отворена сякаш за безмълвен вик, а очите му се бяха втренчили в някакъв страховит образ от вечността. От едната страна висеше краят на завивката, целият напоен с кръв. В стаята цареше тишина, с изключение на тихия звук от стичащата се по пода алена кръв.

Миранда направи две крачки навътре в стаята и усети, че й се гади. Свлече се на колене, останала без дъх. Едва след като успя да вдигне глава отново, видя кухненския нож да лежи на пода. Не беше нужно да го оглежда подробно. Разпозна дръжката, стоманеното острие, дълго дванайсет инча, и разбра откъде се е взел — от чекмеджето в кухнята.

Беше неин и върху него стояха нейните отпечатъци.

А сега плуваше в кръв.

Чейс Тримейн пътуваше в нощта към утрото. Ритъмът на шосето под колелата, сиянието от светлините на скоростното табло, радиото, от което звучеше някаква мелодия на Музак — всичко това се превръщаше в мъгляв фон на един много лош сън. Единственото действително нещо бяха думите, които не спираше да повтаря на ум, докато натискаше газта по тъмната магистрала.

Ричард е мъртъв. Ричард е мъртъв.

Той се стресна, когато се чу да произнася тези думи на глас. За малко изречените в тъмнината на колата думи го извадиха от състоянието му на транс. Погледна часовника. Беше четири сутринта. Пътуваше от четири часа. Пред него беше границата между Ню Хемпшир и Мейн. Колко още часа оставаха? Колко още мили? Чудеше се дали навън е студено, дали във въздуха мирише на море. Колата се беше превърнала в сензорна изолационна кутия, самотно чистилище на мержелеещи се зелени светлини и асансьорна музика. Той изключи радиото.

Ричард е мъртъв.

Отново чу тези думи и мислено ги прослуша в неясния спомен на онова телефонно обаждане. Ивлин не си направи труда да смекчи удара. Едва бе разпознал гласа на снаха си, когато тя изстреля новината. Без прелюдия, без предупреждение, без да го пита „седнал ли си?“ Направо голата истина, поднесена с познатия полушепот на Ивлин. „Ричард е мъртъв му каза тя. Убит е. От жена.“