Тес Геритсън - Виновна до доказване на противното

— Ще се обадя — съобщи Филип и излезе.

— Аз просто не мога да мисля — обади се Ивлин като притискаше глава с дланите си. — Иска ми се да можех да накарам мозъка си да заработи отново…

— Случило се е едва снощи — тихо отбеляза Чейс. — Ще ти е необходимо време, за да преодолееш шока.

— Трябва да мисля и за погребението. Дори не искат да ми кажат кога ще освободят… — Тя стисна очи. — Не разбирам защо се проточва толкова много. Защо щатският инспектор трябва многократно да преглежда всяко нещо. Искам да кажа, не разбират ли какво се е случило? Не е ли очевидно?

— Очевидното невинаги е истината — обясни Каси.

Ивлин погледна дъщеря си.

— Какво искаш да кажеш?

Филип се върна.

— Мамо? Обади се Лорн Тибетс.

— О, боже! — Ивлин неуверено се изправи. — Идвам.

— Иска да се видите.

Тя се намръщи.

— Веднага ли? Не може ли да почака?

— Не е зле да приключиш с това, мамо. Рано или късно ще се наложи да се срещнеш с него.

Ивлин се обърна и погледна Чейс.

— Сама не мога. Ела с мен, моля те!

Чейс нямаше ни най-малка представа къде щяха да ходят и кой беше Лорн Тибетс. В този момент той искаше само един горещ душ и легло, където да се строполи. Но те трябваше да почакат.

— Разбира се, Ивлин — отвърна той.

Неохотно се изправи, раздвижвайки схванатите си нозе след дългото пътуване от Гринуич.

Ивлин вече вземаше дамската си чантичка. Извади ключовете за колата и ги подаде на Чейс.

— Аз… аз съм твърде разстроена. Не би ли могъл ти да шофираш?

Той пое ключовете.

— Къде отиваме?

С треперещи ръце Ивлин си сложи слънчевите очила. Подутите й очи се скриха зад тъмните стъкла.

— В полицията — отвърна тя.

Полицейското управление на остров Шепърдс се помещаваше в бивш универсален магазин, който с течение на годините беше разпределен на малки стаички и офиси. В спомените на Чейс представляваше доста по-величествена сграда, но от години той не беше влизал вътре. Тогава беше момче, непокорно при това, от онзи тип хора, за които полицейското управление представляваше заплаха. В деня, когато го доведоха тук, защото стъпкал розовата леха на госпожа Гордимър, при това съвсем несъзнателно, таваните изглеждаха по-високи, стаите по-просторни, а всички врати водеха към неизвестността на ужаса.

Сега я видя такава, каквато всъщност си беше, стара, изморена сграда, която има нужда от боядисване.

Новият шеф на полицията Лорн Тибетс имаше много подходящо телосложение за този клаустрофобичен развъдник. Ако в професията на полицая имаше изискване за минимална височина, то Тибетс се беше промъкнал точно под минимума. Беше нисък и набит, спретнато облечен в официално лятно каки в комплект с кепе, което да увеличава ръста му и да скрива плешивината му, според подозренията на Чейс. Приличаше му на един малък Наполеон в пълна парадна униформа.

Въпреки че на ръст беше нисък, началник Тибетс обичаше високопарните маниери. Той се промуши през цял куп бюра и шкафове с картотеки, за да поздрави Ивлин с подобаващо за положението й внимание.

— Ивлин, толкова съжалявам, че ви накарах да дойдете тук. — Той хвана ръката й и я стисна в желанието си да я успокои, но Ивлин се сви. — Прекарала сте ужасна нощ, нали? Просто една ужасна нощ.

Ивлин вдигна рамене, както за да му отговори, така и за да се освободи от ръцете му.

— Знам, че ви е трудно да се занимавате с това. Аз и не исках да ви притеснявам, не и днес. Но нали знаете? Има куп доклади за картотекиране. — Той погледна Чейс с привидно случаен поглед. Чейс забеляза, че малкият Наполеон имаше остър поглед, който улавя всичко.

— Това е Чейс — представи го Ивлин, потупвайки ръкава си, сякаш да заличи отпечатъка на лапите на началник Тибетс. — Братът на Ричард. Пристигна тази сутрин от Кънектикът.

— О, така ли — отвърна Тибетс, очите му тутакси свързаха образа с името. — Виждал съм ваша снимка във физкултурния салон на гимназията. — Той подаде ръка. Ръкува се енергично като човек, който се опитва да компенсира ниския си ръст. — Нали си спомняте, онази, на която сте с баскетболен екип?

Чейс учудено премигна.

— Все още ли я държат на стената?

— Това е местната зала на славата. Да видим, вие сте випуск „71“. Звездният център на университетския баскетбол. Нали така?

— Учудвам се, че знаете всичко това.

— Аз самият съм играл баскетбол. В гимназията „Мадисън“, Уисконсин. Рекордьор на свободните хвърляния. И в отбелязването на кошове.