Тес Геритсън: Виновна до доказване на противното

— Каси — намеси се Ивлин, — няма ли да целунеш чичо си? Изминал е цялото това разстояние, за да е с нас.

Каси пристъпи напред и залепи една нескопосна целувка върху бузата на Чейс. Веднага се отдръпна, сякаш се засрами от фалшивата изява на обич.

— Със сигурност си пораснала — каза Чейс. Това бе най-милосърдната похвала, която успя да измисли.

— Да, случва се.

— На колко години си сега?

— Почти на двайсет.

— Значи и двамата учите в колеж.

Каси кимна. За първи път по устните й пробягна нещо като усмивка.

— Аз уча в университета на Южен Мейн. Журналистика. Смятам, че скоро в „Хералд“ ще са нужни…

— Филип учи в Харвард — намеси се Ивлин. — Като баща си.

Усмивката на Каси се стопи още преди да е разцъфнала. Тя погледна майка си с раздразнение, обърна се и се заизкачва нагоре по стълбите.

— Каси, къде отиваш?

— Трябва да изпера дрехите си.

— Но чичо ти току-що пристигна. Върни се и седни при нас.

— Защо? — през рамо изстреля въпроса момичето. — И сама можеш да го забавляваш, при това съвсем добре.

— Каси!

Момичето се обърна и погледна Ивлин с широко отворени очи.

— Защо?

— Караш ме да се срамувам.

— Е, не е нещо ново.

Почти готова да се разплаче Ивлин се обърна към Чейс.

— Нали виждаш как стоят нещата? Дори не мога да разчитам на собствените си деца. Чейс, не мога да се справя сама. Просто не мога. — Сподавяйки плача си, тя се обърна и влезе в гостната.

Близнаците се спогледаха.

— Пак го направи — отбеляза Филип. — Не си улучила момента за схватка, Каси. Не ти ли е мъчно за нея? Не можеш ли да се опиташ да се държиш добре? Само през следващите няколко дни.

— Не е вярно, че не се опитвам . Но тя ме влудява.

— Добре, тогава бъди поне възпитана. — Той замълча и след малко допълни: — Знаеш, че татко би искал точно това.

Каси въздъхна. После послушно слезе по стъпалата и се отправи към гостната след майка си.

— Предполагам, че поне това му дължа…

Филип поклати глава и погледна Чейс.

— Просто още един епизод от прелестната сага на фамилията Тримейн.

— Откога е така?

— От години. Сварваш ги в най-лошия им момент. Човек би си помислил, че след снощи, когато загубихме татко, ще се сплотим. Вместо това, изглежда още повече се отдалечаваме един от друг.

Влязоха в гостната. Майката и дъщерята седяха в срещуположните краища на стаята. И двете бяха възвърнали самообладанието си. Филип седна между тях в ролята си на постоянен буфер. Чейс се настани в един фотьойл в ъгъла. Това за него беше неутрална територия.

От прозорците към залива нахлуваше слънчева светлина и докосваше лъскавия дървен под. В тишината отекваше само тиктакането на часовника върху полицата над камината. „Всичко изглежда същото“, помисли си Чейс. Същите маси в стил Хепълуайт от XV век, същите столове от времето на кралица Ана. Точно такава я помнеше от детинството си. Ивлин не беше променила нито един детайл. Това го накара да се почувства отлично.

Чейс реши да наруши настъпилата опасна тишина.

— На идване минах покрай сградата на издателството. Никак не се е променила.

— Нито градът — рече Филип.

— Както винаги, вълнуващ — безизразно добави сестра му.

— Какви са плановете за „Хералд“? — попита Чейс.

— Филип ще го поеме — обясни Ивлин. — Така или иначе, време е. Ще имам нужда от него у дома сега, когато Ричард… — Тя преглътна и сведе поглед. — Готов е за тази работа.

— Не съм сигурен, че съм готов — отвърна Филип. — Едва втора година съм в колежа. Освен това, има и някои други неща, които бих искал…

— Баща ти беше на двайсет, когато дядо Тримейн го направи издател. Нали така, Чейс?

Той кимна.

— Така, че няма причини да не можеш да хванеш кормилото.

Филип сви рамене.

— Джил Викъри се справя отлично.

— Филип, тя е само наемен работник. „Хералд“ има нужда от истински капитан.

Каси се наведе напред, изведнъж погледът й стана остър.

— И други могат да го правят — каза тя. — Защо трябва да е Фил?

— Баща ти искаше да е Фил. А Ричард винаги знаеше кое е най-доброто за „Хералд“.

Настъпи тишина. Отекваше само силното тиктакане на часовника върху полицата над камината.

Ивлин въздъхна неуверено и обгърна с ръце главата си.

— О, боже, всичко изглежда така коравосърдечно. Не мога да повярвам, че говорим за това. Кой да заеме мястото му.

— Рано или късно — рече Каси, — трябва да говорим за това. И за много други неща.

Ивлин кимна и погледна настрани. В една от другите стаи звънеше телефонът.