Скотт Туроу - Невинен до доказване на противното

Винаги започвам така:

— Аз съм прокурорът. Представлявам щата. Намирам се пред вас, за да ви представя доказателства за извършено престъпление. Вие трябва да ги обсъдите. Вие трябва да прецените. Вие трябва да решите дали доказват вината на подсъдимия. Този човек… — И тук посочвам.

„Винаги да сочиш, Ръсти — каза ми Джон Уайт в деня, когато започнах работа в прокуратурата. Шерифът взе отпечатъци от пръстите ми, положих клетва пред председателя на съда, а Джон Уайт ме заведе да наблюдавам първия в живота ми съдебен процес. Нед Халси произнасяше встъпителното си изявление и докато ръкомахаше към залата, Джон, лъхащ на алкохол още от десет сутринта, ми шепнеше моя пръв урок с присъщата си отзивчивост и добронамереност. По онова време този як ирландец с побеляла и разхвърчала като царевична свила коса заемаше поста първи заместник главен прокурор. Това беше преди повече от десет години, когато още не бях посмял дори да мечтая, че сам ще го заема някога. — Ако нямаш смелостта да го посочиш — прошепна Джон Уайт, — не можеш да очакваш от тях смелостта да го осъдят“.

Затова соча. Протягам към залата ръка с изопнат показалец. Търся погледа на подсъдимия и изричам:

— Този човек е обвинен…

Той извръща очи. Или примигва. Или изобщо не реагира.

Отначало често се питах какво е да си на неговото място, прикован от изпитателните и обвинителни погледи на присъстващите в залата, осъзнал факта, че и най-обикновените привилегии на порядъчния живот — взаимното доверие, личното уважение и дори свободата — в този миг са като палто, което си оставил на гардероб и може никога да не получиш обратно, физически усещах неговия страх, обърканост и ужасяваща безпомощност.

Сега неумолимите повели на дълга и отговорността са се наслоили във вените ми подобно на рудни отлагания и са поизместили сантименталните настроения. Просто трябва да си върша работата — не че съм станал безчувствен. Повярвайте ми. А тези обвинения, присъди и наказания винаги са съществували. Те са едно от големите колела, които движат живота. Аз изпълнявам ролята си. Служител съм на нашата единствена, всепризната система за разграничаване на правилното от грешното; аз съм бюрократът на доброто и злото. Това да се забрани, а това — не. Човек би си помислил, че след толкова години обвинения, дела и несекващ поток от подсъдими всичко се е сляло в едно. Но не е така.

Отново се обръщам към съдебните заседатели:

— Днес вие, всички вие, сте се нагърбили с едно от най-светите задължения на гражданина. Вашата задача с да установите фактите. Истината. Знам, че не е лесно. Случва се паметта да изневери на свидетелите, спомените им да са замъглени, а доказателствата — противоречиви. Може да се наложи да взимате решения за неща, които или никой не знае, или не желае да говори за тях. Ако сте си у дома, на работа или където и да е извън съдебната зала, можете да се откажете и да не направите нужното усилие. Но тук трябва. Длъжни сте! Нека ви припомня: има извършено престъпление. Никой не оспорва това. Има реална жертва. Реална болка. От вас не се очаква обяснение защо се е случило това. В края на краищата подбудите може да останат завинаги скрити в душата на човека. Но вие трябва поне да се опитате да прецените какво всъщност се е случило. Ако не го направите, няма да разберем дали този човек заслужава да бъде освободен… или наказан. Няма да знаем кого да виним. А ако не успеем да открием истината, как ще възтържествува справедливостта?

— Би трябвало да ми е мъчно… — казва Реймънд Хорган.

Отначало се питам дали не говори за погребалното слово, което му предстои да произнесе. Току-що прегледа записките и сега пъха двете картончета в малкото джобче на синьото си шевиотено сако. Но по израза на лицето му разбирам, че думите му се отнасят за нещо лично. Седнал на задната седалка на служебния буик, той се взира през стъклото в уличното движение, което с приближаването ни към Южния квартал става все по-натоварено. Хорган се е унесъл в мислите си. Наблюдавам го и изведнъж ми хрумва, че тази поза би била много ефектна за официалния портрет на тазгодишната кампания — едрите черти на Реймънд, застинали в тържествено изражение, решително и леко меланхолично. От него, също както от мръсните тухли и покривите от катранени плоскости в квартала, през който минаваме, се излъчва някакъв стоицизъм, свойствен за този невинаги весел град.