Скотт Туроу - Невинен

Нат, 30 септември 2008 г.

Един мъж седи на едно легло. Това е баща ми.

Под завивките има женски труп. Това беше майка ми.

Това не е началото на историята. Нито краят ѝ. Но това е моментът, в който винаги ги виждам.

Според онова, което ще ми разкаже татко, през последните двайсет и три часа почти постоянно той е бил в стаята. Вчера се събудил в шест и половина, както обикновено в делничен ден, и щом погледнал майка ми, още докато обувал чехлите си, видял мъртвешката промяна. Разтърсил я, докоснал устните ѝ. Натиснал с дланта си няколко пъти гърдите ѝ, но кожата ѝ била студена като глина. Крайниците ѝ били отпуснати като на кукла.

Седнал на един стол срещу нея. Не плакал. Мислел. Не знае колко време е седял така, но слънцето вече било изминало целия си път през стаята, когато най-сетне станал и започнал да подрежда вманиачено.

Сложил на полицата трите или четири книги, които тя постоянно четеше. Закачил в гардероба дрехите, които тя имаше навик да натрупва на тоалетката си, после се върнал при леглото, завил я добре, оправил завивките и събрал отпуснатите ѝ ръце върху одеялото. Изхвърлил две увехнали цветя от вазата на нощното ѝ шкафче и подредил вестниците и списанията върху бюрото ѝ.

Не се обадил на никого, дори на „Бърза помощ“, защото знаел, че е мъртва, само изпратил имейл на секретарката си да предупреди, че няма да отиде на работа. Не вдигал телефона, макар че звънял няколко пъти. Минало почти цяло денонощие, докато му хрумнало, че трябва да ми се обади.

– Но как може да е мъртва? – ще попитам. – Онзи ден, когато се видяхме, беше добре. – След едно смразяващо хрумване ще добавя: – Нали не се е самоубила.

– Не – ще отговори той. – Не беше в такова настроение. От сърцето ще да е. Трябва да е от сърцето. От кръвното налягане. Дядо ти умря така.

– Ще се обадиш ли в полицията?

– Полицията? – ще попита след известно време. – Защо полицията?

– Бога ми, татко! Ти си съдия. Не се ли прави така, когато някой почине внезапно?

Изведнъж ще осъзная, че плача. Не съм забелязал кога съм започнал.

– Щях да се обадя в погребалното бюро – ще ми каже той, – но си помислих, че може би ще искаш да я видиш преди това.

– По дяволите, да. Искам да я видя.

Както обикновено се случва, от погребалното ще ни кажат да се обадим на домашния лекар, а той на свой ред ще се свърже с патолога, който ще повика полицията. Така ще започне дълга сутрин, преминаваща в още по-дълъг следобед. Съдебният лекар ще дойде след цели шест часа. Ще остане насаме с тялото на мама само една минута, преди да поиска от татко разрешение да види списъка с лекарствата, които е вземала. След един час, минавайки покрай банята на родителите ми, ще видя ченге, застанало с бележник в ръка пред домашната аптечка.

– Боже мили – ще измърмори той.

– Биполярно разстройство – ще обясня, когато най-сетне ме забележи. – Взимаше много хапчета.

След няколко минути той просто ще изсипе в една торба всички шишенца от шкафчето.

Междувременно час по час ще пристига по някой полицай и ще пита баща ми какво се е случило. Той ще разказва на всеки едно и също.

– За какво сте мислили толкова дълго? – ще попита едно от ченгетата.

Когато татко се ядоса, сините му очи стават ледени. Сигурно го е научил от своя баща – човек, когото е мразил до дъното на душата си.

– Полицай, женен ли сте?

– Да, господин съдия.

– Тогава разбирате за какво съм си мислил. За живота. За семейството. За нея.

Полицаите ще го накарат да разкаже историята си още три-четири пъти – как е седял в стаята и защо. Отговорът му винаги ще е един и същи. Ще отговаря на всеки въпрос с присъщото си спокойствие, като непоклатим защитник на закона, за когото животът е едно безбрежно море.

Ще опише как е преместил всеки предмет.

Ще разкаже как е прекарал всеки час.

Но няма да каже за момичето.

Ръсти, 19 март 2007 г., осемнайсет месеца по-рано

Седнал зад ореховата катедра, издигната на четири метра над адвокатския подиум, удрям с чукчето и обявявам изслушването на последното дело за сутринта:

– „Народът срещу Джон Харнасън“. По петнайсет минути за всяка от страните.

Величествената зала в апелативния съд, с червено-кафяви колони, крепящи тавана, декориран с позлатени орнаменти в стил рококо, е почти празна. Единствените наблюдатели са съдебният репортер на „Трибюн“ Моли Синг и няколко млади прокурори, привлечени от трудния казус и рядката поява на шефа им Томи Молто в съдебна зала като обвинител от името на държавата.