Скотт Туроу - Съвестта е моят адвокат

– На вниманието на съда! – изгърмява гласът на Джордан Сапърстийн от подиума. – Тази присъда трябва да се анулира. Нямате друг избор, господа съдии.

Седнал зад високата катедра от орехово дърво на десетина крачки от него, съдия Джордж Мейсън едва запазва спокойствие пред изстъпленията на адвоката. Съдията рядко спестява нещо на защитниците, когато смята, че исканията им са неоснователни, но да правиш гримаси просто не е прилично – така го възпитаваше баща му още навремето във Вирджиния.

Истината е, че нежеланието на Джордж Мейсън да се занимава с делото срещу Джейкъб Уорновиц е по-силно и от неприязънта му към мастития адвокат, започващ пледоарията си. Преди да бъде избран в съда преди четирийсет и седем години, Джордж работеше като адвокат по криминални дела, раздиран от противоречиви чувства – омраза, насмешка, интерес, завист – към нарушителите на закона. От момента обаче, когато по жребий му се падна да гледа делото срещу Уорновиц в Апелативния съд, той се чувстваше неловко. Необичайно трудно му беше да чете адвокатските изложения или да преглежда записите от процеса в Окръжен съд на Киндъл, където преди деветнайсет месеца четиримата млади подсъдими бяха признати за виновни по обвинения за сексуално насилие и получили задължителната минимална присъда от шест години затвор. Сега съдията си мисли за онова, което му идва на ум всеки път в подобни случаи – трудните дела водят до лошо правосъдие.

Като председател на тричленния съдийски състав облеченият с тъмна тога Мейсън седи централно между двамата си колеги зад дългата съдийска катедра. Съдия Сьмърсет Пърфойл, с изсечени от времето строги черти и буйна бяла коса, може би изглежда още по-достолепен и напет сега, отколкото през годините си на умел разбивач на женските сърца. Другият съдия – Нейтън Кол, нисък и набит, с провиснала като бухнало тесто гуша, още от първите думи на Сапърстийн му хвърля мрачни, осъдителни погледи.

Зад мястото на адвокатите полицаите са успели да натъпчат по пейките колкото са могли от желаещите да наблюдават делото, но пътеките пак са пълни с правостоящи чак до вратата, което прави помещението още по-задушно в този топъл юнски ден. На първия ред репортери полагат усилия да документират колкото се може повече от ставащото. Зад тях зрителите – студенти по право, редовни зяпачи, приятели на обвиняемите и близки на жертвата – внимателно следят разискванията. Това е четвъртото дело за деня на този съдебен състав. Дори тържествената обстановка в залата – с кървавочервени мраморни колони, издигащи се на височината на два етажа до сводестия таван, и позлатени орнаменти в стил рококо – не може да притъпи явните противоречия около процеса. „Уорновиц“ придоби важно значение за хиляди хора, които не разбират почти нищо от заложените тук правосъдни принципи и твърде слабо познават стоящите зад случая факти.

Жертвата се казва Минди Дебойе – но името ѝ, като пострадала от изнасилване, не се споменава никъде в честите репортажи и статии за делото. Преди повече от седем години, през март 1999 година, тогава петнайсетгодишната Минди отишла на буен купон, организиран от момчешкия хокеен отбор на гимназията в Глен Брей. По-рано същия ден тимът останал на второ място в училищния турнир на щата. Играчите били скапани – от смазващите шест мача в шест последователни дни и от неуспеха, след като са били на крачка да грабнат щатската титла – и партито в дома на един от двамата им капитани, Джейкъб Уорновиц, чиито родители били на сватба в Ню Йорк, от самото начало излязло от контрол. Минди Дебойе – по собствените ѝ думи – се „натряскала до безсъзнание“ с ром и едно хапче, което ѝ дал самият Уорновиц, и някак си се озовала в спалнята му, където заспала непробудно.

Според показанията му на първия процес, Уорновиц я намерил там и разтълкувал присъствието ѝ – нещо като Златокоска в леглото на една от трите мечки – като предложение. Съдебните заседатели не са приели оправданието му вероятно защото младежът поканил още трима от съотборниците си да се възползват от девойката, която лежала безпомощна като парцалена кукла. Уорновиц записал всяко от изнасилванията на видео, често насочвайки камерата от такава перспектива, за която би му завидял и професионален оператор на порнофилми. „Снимките“ – по зловещ сценарий на Уорновиц – завършили след повече от петдесет минути с предупреждение към приятелите му да разкарат Минди от стаята му и „да не са казали гък“.