Дмитрий Биленкин: Операция на съвестта

В чакалнята на болницата беше тихо, топло и светло. Храм на чистотата и реда, където даже никелираният плювалник на високи крачета имаше вид на жертвеник, издигнат в чест на хигиената.

Срещу Исмен седеше мустакат човек с немигащи тъмнокафяви очи, изправил глава като офицер на парад. Порцелановата белота на яката плътно стягаше набръчканата му шия. Към рамото на мустакатия се притискаше слабичко момченце с прозрачно, почти синкаво лице. Над главите им се разстилаше плакат: „Душевното здраве — залог за щастие“. Други плакати възвестяваха също толкова безспорни истини.

„И-и-ъ!“ — изви нещо тъничко зад вратата, която водеше към операционната.

Ръката на сина му изплашено се размърда в дланта на Исмен.

— Татко, ще боли ли?

— Няма, нали ти казах — по навик го успокои Исмен.

— Можеха и да побързат — каза мустакатият, без да се обръща към някого.

Исмен наведе глава — да не би изразът на лицето да издаде мислите му. С какво наслаждение би хванал този глупак за порцелановата яка и би удрял тила му в стената, докато избие всичкото му тъпоумие!

Глупаво е. Всички те са съучастници в престъплението, самият той — двоен, защото знае, а мълчи. Този, мустакатият, в сравнение с него е по-невинен от най-невинния, тъй като не се досеща за нищо, макар че би могъл да се сети, длъжен е бил да се сети, ако наистина има разум. Впрочем в такива времена като сегашните става обратно, мнозина се стараят да се отърват от разума си, защото това е прекалено опасно — да се отличаваш от другите. Тържество на самопредателството — ето как се нарича това.

Мигането на вездесъщата реклама с отмерено постоянство озаряваше щорите на прозореца и тогава върху аленеещото платно се очертаваше рамката, сякаш отвън някой неуморно поднасяше към стъклото изкривен черен кръст. „Разпятието на потребителството!“ — помисли Исмен, потръпвайки.

От коридора се дочу ситно потропване на токчета, вратата се разтвори и в чакалнята плавно влезе едра дама с тясна пола до петите, която влачеше златокосо момиченце.

— Уж-ж-жасно! — изфуча тя, оглеждайки мъжете. — Сега пък опашка! Кой е последен?

— Аз — каза Исмен, като се понадигна. — Но ако бързате…

Имаше си нещо пред вид. Колкото по-уморени бяха лекарите, толкова по-лесно щеше да осъществи замисъла си.

— Извади си пръста от носа! — скара се дамата на момиченцето, докато сядаше на дивана и заедно с това си оправяше прическата. — Уж-ж-жасно бързам!

— В такъв случай ще се радвам да ви отстъпя реда си.

— И аз не възразявам — поклони се мустакатият.

— Много съм ви признателна! Нюнсик, ти май се каниш да се разплачеш? Нюнсик, погледни момченцата, как не те е срам! Чичо доктор ще те нагрее с едни лъчи и после никога вече няма да те боли глава… Нали така? — обърна се тя към Исмен.

— В известен смисъл, да — съгласи се Исмен. В известен смисъл това беше истина. Златокосата Нюнсик, момченцето с прозрачното, почти синкаво лице и много други деца, когато пораснат, нямаше да ги боли глава от състрадание към другите хора. Да стъпчат човек за тях ще бъде все едно да стъпчат червей. Равнодушни сред равнодушните, те ще възроптаят едва в мига, когато несправедливостта докосне самите тях. Но няма да дочакат помощ, защото и те не са я оказвали никому и никога.

Исмен крадешком погледна сина си и такава болка сви сърцето му, че от ненавист му притъмня. Тук, където е чисто, топло и светло, дечицата доверчиво се притискат към своите бащи и майки — най-силните, най-мъдрите хора на света, — сякаш предчувствуват бедата и търсят защита от тези, които винаги са ги защищавали. А те, възрастните — добри, умни хора, — сами, със собствените си ръце ще ги блъснат в това страшно бъдеще.

Вратата на операционната се открехна, надникна лекарят с унило, продълговато лице и без да гледа към някого, промърмори:

— Следващият.

Дамата стана и като изшумоля с полата си, тръгна към лекаря, но момиченцето внезапно клекна, извика: „Нюнсик не иска!“ и бързо-бързо заклати глава, пързаляйки се на полусвитите си крака по пластмасовия под.

— Нюнсик! — с трагичен глас възкликна майката. — Сега всичко ще бъде наред — тя чаровно се усмихна на лекаря и като се закани с пръст на момиченцето, високо зашепна в ухото му: — Бъди добро дете, Нюнсик, стани, изтрий си сълзичките, мама ще ти купи нова кукла, а Нюнсик сега сама ще тръгне с краченца…

Нюнсик, хвърляйки към майка си тържествуващ поглед, веднага стана, оправи смачканата си поличка.