Дмитрий Биленкин: Операция на съвестта

— Прекрасно, мадам — каза лекарят. — Вашата дъщеря наистина е добро дете и не е задължително вие да присъствувате при процедурата. Но за всеки случай бъдете тук, ако има капризи.

Той машинално погали златистата главичка на момиченцето и вратата се затвори след тях.

Дамата седна на дивана с горд вид, който по-добре от всякакви думи говореше: „Е, как съм си възпитала детето?“

Личеше, че роклята й беше от най-добрите парижки шивачи.

Исмен притвори очи, за да не я гледа. Дълбоко в душата си той завиждаше на неведението на тези хора. Бяха им казали, че леката и безболезнена профилактична операция навеки ще избави децата им от заплахата на шизофренията, и хората бяха повярвали. За сложността на големия свят еснафът не може да мисли, пък и не иска, и от всички решения предпочита простите и еднозначните — те са най-ясни. Едно време бяха му казали, че ако не се предприемат мерки, страната ще бъде завладяна от комунизма, и той, изплашен от разгула на екстремизма, от похищенията и провокационните убийства, с готовност гласува за „извънредните закони“, които, както беше замислено, на дело отменяха всяка законност. Ето как свърши всичко това: със спокойствието на овен еснафът води децата си на духовна кастрация.

И вече е късно да се измени каквото и да било.

Исмен много образно си представи с какъв ужас би ококорила очи тази дама, какъв верноподанически гняв би разтресъл мустакатия, ако би му хрумнало да ги просветли. Тези добропорядъчни еснафи по-скоро биха повикали полицията и дамата с благородно възмущение би разправяла за мерзавеца, който е дръзнал да клевети — представете си само! — грижите на властта за здравето на децата им.

— Децата са нашият кръст и нашата тиха радост — разглаголствува се през това време дамата. — Не можете да си представите колко нерви са необходими, за да се опази едно дете! Например вчера — не, това е ужасно! — някакъв хулиган едва не събори Нюнсик. Направо на улицата! Щях да му издера очите на този мръсник… И какво прави нашата полиция, питам аз? Какво? Защо не ги изпоарестуват тези дългокоси хаймани? Тези безделници, които съвсем са се измързеливили, получавайки нашите обезщетения за безработицата!

— Мадам — изведнъж мустакатият се обърна към нея и твърдо колосаната му яка сякаш изскърца от напрежение. — Предупредиха ни, мадам, че разговорите в чакалнята пречат на лекарите.

Дамата почервеня от обида и величествено млъкна.

В помещението се сгъсти напрегната тишина.

Леко изскърцване на вратата накара Исмен да трепне.

Беше Нюнсик. Не се забелязваше операцията да й е причинила някакво неудобство. С радостен писък тя се стрелна като куршум през стаята и веднага се озова в разточителните обятия на майка си, която внезапно се беше превърнала в обикновена квачка, суетяща се край загубеното и отново намерено пиленце.

— Аз бях добро дете, пък ти ми дай новата кукла! И сладолед!…

— Следващият! — разнесе се от открехнатата врата.

Мустакатият се изправи като на шарнири, неумело притисна към себе си момчето, отдръпна се.

— Е, върви…

И докато то вървеше, едва местейки крака, мустакатият все гледаше след него. Вратата се затвори зад момчето. Мустакатият се обърна, за миг очите му се срещнаха с очите на Исмен и той едва не извика — такава вълча, безнадеждна мъка имаше в тях.

Мустакатият мълниеносно скри погледа си, закашля се и седна, без да поглежда настрани.

Та той е знаел! Подът се разклати под Исмен. Мустакатият безспорно знаеше. Може би и дамата е знаела?! Всички те знаят всичко? И са дошли, знаейки какво очаква децата им, какво очаква тях самите, и въпреки всичко са дошли! Убедени, че така трябва. Убедени, че нищо не може да се измени. Сковани от страх, разпалени от вяра, са дошли! Носещи маски на лицата си, са дошли!

— Хм… — каза мустакатият.

Исмен с надежда вдигна глава. Дамата си беше отишла, те бяха сами, сами…

Но нищо не се случи. Мустакатият седеше, строго изправен, като паметник на самия себе си. Ако сега лицето му изразяваше нещо, то това беше дълг и смирение.

Исмен наведе глава. Нелепа беше надеждата му, че тук, където по ъглите сигурно са скрити микрофони, ще бъдат произнесени някакви думи. Пък и нужни ли са въобще сега?

Стана. Въздухът притискаше гръдния му кош като надгробна плоча. Пластмасата заглушаваше шума от крачките му и на Исмен се стори, че звуците на външния свят са се отдалечили и той е останал сам, сам сред мълчание и светлина.