Дмитрий Биленкин: Операция на съвестта

— Татко, седни до мене…

Исмен бързо се обърна. Имаше странното усещане, че гледа сина си някъде отдалеч и че го вижда за последен път. Изплашен седна, прекара длан по меката, топла и миришеща на нещо близко и свое коса на сина си, а той гальовно потри буза в рамото му. Остра като кинжал ненавист прониза сърцето на Исмен. Мръсници, мръсници, какви мръсници! Да стъпчат себеподобните си, да превърнат живота в кошмар — и всичко това само за да запазят властта си, парите си, печалбите си, „сладкия си живот“, само заради това! Те биха оперирали и възрастните, ако нямаше пречка — науката още не е достигнала… Алчност, понесла черен кръст! Не им стигна паякообразната свастика!

Исмен изпита горчива и отмъстителна радост от мисълта, че в крайна сметка това престъпление ще погуби самите престъпници. Стадото, естествено, не е способно на възмущение. Но не е способно и на творчество — само личността е в състояние да създаде новото. Много скоро страната им ще бъде изпреварена и в науката, и в икономиката, и в културата, да не говорим за морала. И тогава — крах! — ще ги смачкат като орехова черупка. Ще загинат и тези, които в своето безгранично скудоумие се захванаха с всичко това. „Аз също ще загина — помисли Исмен. — Може би дори преди тях. Нека!“

Но преди това ще изпълни своя дълг към сина си.

— Следващият!

Исмен стисна ръката на сина си. Предварително го беше предупредил: щом го извикат в операционната, да се разплаче. И сега му напомняше.

Но детето само вцепенено гледаше баща си.

— Следващият! — нетърпеливо напомни гласът.

— Мет… — прошепна Исмен.

И дали синът се изплаши от израза на бащиното лице, дали просто мина неочакваният шок, но устата му конвулсивно се изкриви и той зарева — неудържимо, отчаяно, с цялата сила на дробовете си.

Изскочилият лекар отчаяно размаха ръце към суетящия се Исмен.

— Тихо, по-тихо, де! Успокойте го най-сетне!

— Господин докторе, струва ми се, че ще бъде по-целесъобразно, ако ме вижда по време на процедурата. Предполагам, че този плач…

— Ох, тези родители — възпитатели! — ядно измърмори лекарят, като презрително оглеждаше плачещото момченце. — Моля, присъствувайте, щом това ще го успокои. Ние не можем да обработваме истерици…

— Мет, Мет — зашепна Исмен, като клекна пред сина си. — Успокой се вече… Чичкото разреши, татко ще бъде с тебе, да вървим, да вървим…

Исмен разчиташе на това. Необходимо беше да бъде край сина си, когато започнат да го оперират, и той знаеше, че в подобни случаи това не беше забранено.

Докато водеше все още плачещия си син към вратата, Исмен прикрепи към тила му малък магнит. Сега всичко зависеше от дръжчиците — мустачки. И от вниманието на лекарите, разбира се.

Прегърнал сина си, Исмен прекрачи прага.

Кабинетът повече приличаше на лаборатория и като във всяка лаборатория накамарените един върху друг измерителни уреди, оплетените с кабели и маркучи апарати, сякаш че имаха лапи, създаваха впечатление за нещо временно, хаотично, прибързано. Отляво, ярко осветено от рефлекторите, имаше кресло, прилично на зъболекарско, отдясно, зад сандъците на контролната апаратура, имаше обикновено канцеларско бюро, затрупано с перфоленти и слабо осветено от преносима лампа.

— Насам — каза човекът зад бюрото. — Име? Фамилия? Година на раждане?

Човекът по навик задаваше въпросите, ръцете му с безстрастността на машина кодираха отговорите, лицето му не изразяваше нищо освен делово равнодушие и изглеждаше да е направено от сиво папиемаше. Исмен отговаряше със същата механична бързина, като поглаждаше трепкащите рамене на сина си. Каквото и да се случва с човека — дали се жени, постъпва на работа, разболява се, или го съдят, — все е предшествувано от същата процедура на въпроси — отговори. И само когато умре, човек избягва тази механична операция по запълването на анкетата, този социален рентген, неизбежен за всички. Но тогава се налага да отговарят роднини, приятели, даже непознати хора. Човек би могъл да умре и да бъде погребан без остарелите църковни обреди и добрата дума на други хора, но без процедурата по съставянето на документите — никога.

Момчето се успокои и само леко похълцваше. Исмен го погали по главата и още веднъж провери как е захванат магнитът. Беше се захванал добре, но, уви, косата едва го прикриваше.

Регистраторът отиде зад преградката и там зашумя с перфолентите си.

— Седнете, младежо — каза докторът, като посочи креслото. — А вие седнете там… — махна той на Исмен.